Автор Тема: Лично творчество  (Прочетена 89554 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.    

Неактивен Vicky

  • зарибен/а
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 226
  • Пол: Жена
    • Профил
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #150 -: 2008-02-05, 18:03 »
Съдбата на една марионетка

Това ми хареса страшно много :)

Благодаря, радвам се, че ти харесва :) Аз бях забравила, че съм пускала тук....
After all, what's the point?
Cаuse levitation is possible,
if you're a fly; achieved and gone
Theres time for this and so much more.
It's typical - create a world
A special place of my design
To never cope or never care just use the key.

P.S.:
(\__/) Зайо
(='.'=) FOR THE
('')_('') WIN !!

Неактивен TheBloodthirstyBunny

  • зарибен/а
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1182
  • Пол: Жена
  • In the middle of Nowhere
    • Профил
    • ???????
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #151 -: 2008-02-06, 19:38 »
 И аз мерси  за коментара , Зази! (hug)

Неактивен TheBloodthirstyBunny

  • зарибен/а
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1182
  • Пол: Жена
  • In the middle of Nowhere
    • Профил
    • ???????
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #152 -: 2008-02-17, 22:34 »


Ходех по кристалното езеро, по тънкият пречупващ се лед...
******
Борех се, повярвай ми, борех се! Променях нещата, придавах им друга форма и опитвах отново, а после пак... докато новите надежди не се обръщаха и не ми зашлевяваха поредният шамар...

С времето свикнах де, вече спрях да седя все така смирена на брега, търсейки поредният изход, поредното изменено действие... До болка ми е позната тази пръст - захранвах се толкова дълго с нея. Горчеше ми, но аз все се правех,че не зная какво тъпчат в устата ми! Все се преструвах, но вече не мога!
Помня всичко, бе лято - от ония зелените, топли лета, когато ти се иска да скачаш, да викаш, но уви бях самичка там - така далече....

Да плувам ли? На къде, как и защо? Към кой, коя утихваща болка трябва да разпаля, за да я приема за своя... Диктувай сърце, къде си когато ми трябваш!? Плувах и се удавих на няколко пъти, но все Моят бряг чуваше жалният ми, отново първи дъх- съживена, аз сядах да плача под крехкия дъб, само той разбираше страданието, което ни бе отредила съдбата... Аз не исках да вдишвам от този пронизващ въздух... повече не!


Есен бе вече... и не веднъж последното нещо, което съзирах бяха потънали, жълти листа... реещи се с безпомощното ми тяло, някъде дълбоко, дълбоко в пустото езеро. А после пак отварях очи, леко премрежени, за да могат постепенно да съзрат последният падащ лист...

Зима е... вярваш ли, зима е!
Странно, но ми омръзна да се давя в зелените води... и смирена дочаках студените дни на мрачният Декември. Нещо умря в мен, бавно... Изпари се с всички надежди и отвори вратите на напиращият студ... и аз бях само обвивка, а погледът ми някак си сив, пуст, изпълнен със злоба... Бях бясна на светът, който ме заобикаляше... Който ме наказваше без да съм сторила никому зло! И ето... търсех отмъщение, смирила се, мислейки...
Въздъхнах, а от устата ми излезе последното сивкаво облаче. Топъл въздух обгърна цялата тази зимна картина и чак тогава видях белотата на другият бряг, белотата, която заобикаляше дори мен. Очите ми отново виждаха и съвсем слабо дочувах сърцето си... А после... вече премряла, не от студ , а от болка - дъха ми бе по- смразяващ от времето...
Примигнах... а бяха минали векове и тогава съзрях една гладка повърхност по цялото езеро.

Какво бе това? Бях ли победила в своята приказка? Щях ли да видя света? Можех ли да продължа по пътя си, изтривайки всичките спомени... ?
И тръгнах... бавно, несигурно, вперена право напред. Колената трепереха, когато стъпих на студеният лед. Хлъзнах се леко, но продължих. Ето втора и трета.. отивах си! Постепенно краката ми свикнаха. Стъпвах някак наперено, някак по- сигурна, а после дори властност изгаряше очите ми... Стойката дори! Види ли ме някой от друг- страничен ъгъл... ще ме вземе за нещо измислено... нещо неземно... Крачките ми се превърнаха в танц и аз се носех...взряла се...

За момент почувствах лек хлад, но не му обърнах внимание. Бях свободна, бях жива и бягах от клетата си съдба. Щях отново да чуя птиците и да вкуся дъха на лятото!
Ах как исках отново да бъда ... не помня дори, нямам спомени към миналите дни, но усещам, че е нещо прекрасно, нещо красиво, върховно ...
Танцувах усмихната, без да се вглеждам в себе си... без да подозирам, че тялото ми бавно замръзваше, превръщайки се в ледена фигура... Танцувах сякаш цяла вечност, а после не помня... Още танцувам, повярвай ми... а танцът ми е толкова пленителен...трябва да го видиш!
****
Когато направи първата стъпка, тялото й доби изкрящият блясък на старото езеро... И после затанцува... носеше се така грациозна миг... или два, а тялото й се превръщаше в ледена статуя, сякаш създадена за вечността...
А леда се пропука и ледената фигура потъна... отнасяйки и приказката...!



Неактивен dark_queen

  • потребител/ка
  • *
  • Публикации: 6
  • Пол: Жена
    • Профил
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #153 -: 2008-06-09, 20:36 »
Реалност
                       
Мислите ми са разбъркани, всичко е замъглено. Не усещам вече болка, но и не мога да спра да я чувствам. Стоя сред тълпа от хора. Всички те ми се усмихват и аз им отвръщам. Фалшива усмивка и фалшив смях, защото не сме такива, каквито изглеждаме. Веселите средобеди с приятелите ми - заблуда, защото не искам да ги товаря с болката си. Духането на свещичките на рождения ми ден, чува се звук от ръкопляскания. Желанието ми... стига с тези желания, нека се върна към реалността. Колкото и да е жестока, ние сме я направили такава. Но най-тъжното е да не знаеш мястото си в нея. В този свят на болка, лицемерие и жестокост. Има ли въобще смисъл да се борим щом, когато умрем никой няма да се поучи от грешките ни и ще ги повтаря. Ние се раждаме, живеем и умираме и в последните си минути питаме, дали сме оставили следа или прашинка от себе си. Дали сме живели достойно или сме преминали през живота си, без да го разберем. Всяка една отминала минута е нов шанс да променим живота си. Аз няма да се предам. Ще променя живота си и когато ми хареса, ще ви кажа.
« Последна редакция: 2008-06-13, 21:12 от ZAZO »
We not seems how we feel inside

Неактивен Fate

  • Приеми ме такава каквато съм!
  • потребител/ка
  • *
  • Публикации: 27
  • Пол: Жена
  • ???????, ? ?? ???????, ?????? ?????? ????.
    • Профил
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #154 -: 2008-06-14, 11:52 »
Сънено отварям очи. Клепачите лепнат. Това е сигурно от целувките. Все още усещам топлината на тялото ти. Обичам те. Споменът ме заля като гореща вълна. И въпреки, че виждах голото ти мокро тяло под душа, все още напрежението растеше. Обичам те. Само при мисълта за теб, земното притегляне губи силата си и .... Мислите ми се плъзгаха по тялото ти като топлия ми дъх. Бавно пръстите ми галеха кожа ти. Езикът ти се спускаше към зърната на гърдите ми, ласкаво и игриво ги завърташе между устните си , за да започнеш след това плавно да се спускаш надолу по следата на ледената бучка, пусната да се плъзга между гърдите ми. Усещах настръхналата ти кожа. Следата от леда беше все още студена и езикът ти я следваше. След това си поигра малко в трапчинката на пъпа ми, погъделичка леко и продължи надолу, докато ръцете ти галеха вътрешноста на бедрото ми. Тръпка разтърси тялото ми и се предаде въху корема, който конвулсивно се сви и предизвика мъжките устни. Те заиграха, слязоха още надолу, езикът ти се плъзна между бедрата ми и замърда игриво между устните. Ръцете ти бяха протегнати напред и мачкаха леко настръхналите ми зърна. Стон... Още един... Нежно мъркане... Езика играеше все по интензивно... Стоновете зачестиха... Нокът премина скоростно през корема и той наново се сви конвулсивно, като предаде тръпката надолу. Силен вик изтръгнаха устните ми... Зов, зов за проникване... Скорост... Задъхване, бързина, стъпала, които бягаха по мускулите на бедрата и корема. Нов тласък хвърли телата в последна крещяща, гореща конвулсия... В този момент се чу рев... Той викаше... Викаше без да може да сдържа тръпката и все по голямото желание да влиза навътре. И още... И още – безкрайно, нежно, плавно, бавно, приятно отпускане......
Ако въпрос си-
отговорът аз съм.
Ако си слънце-
аз съм твоя сянка.
Ако си извор-
в мен,морето,влей се!
Ако певец си-
аз съм твоя песен.
Ти вечен си
и в този свят те има,
защото аз-съм ти,
а ти-си мойто име.

Неактивен Don Dada

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 4483
  • Пол: Мъж
  • the shaman
    • Профил
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #155 -: 2008-06-14, 12:48 »
Сънено отварям очи. Клепачите лепнат. Това е сигурно от целувките. Все още усещам топлината на тялото ти. Обичам те. Споменът ме заля като гореща вълна. И въпреки, че виждах голото ти мокро тяло под душа, все още напрежението растеше. Обичам те. Само при мисълта за теб, земното притегляне губи силата си и .... Мислите ми се плъзгаха по тялото ти като топлия ми дъх. Бавно пръстите ми галеха кожа ти. Езикът ти се спускаше към зърната на гърдите ми, ласкаво и игриво ги завърташе между устните си , за да започнеш след това плавно да се спускаш надолу по следата на ледената бучка, пусната да се плъзга между гърдите ми. Усещах настръхналата ти кожа. Следата от леда беше все още студена и езикът ти я следваше. След това си поигра малко в трапчинката на пъпа ми, погъделичка леко и продължи надолу, докато ръцете ти галеха вътрешноста на бедрото ми. Тръпка разтърси тялото ми и се предаде въху корема, който конвулсивно се сви и предизвика мъжките устни. Те заиграха, слязоха още надолу, езикът ти се плъзна между бедрата ми и замърда игриво между устните. Ръцете ти бяха протегнати напред и мачкаха леко настръхналите ми зърна. Стон... Още един... Нежно мъркане... Езика играеше все по интензивно... Стоновете зачестиха... Нокът премина скоростно през корема и той наново се сви конвулсивно, като предаде тръпката надолу. Силен вик изтръгнаха устните ми... Зов, зов за проникване... Скорост... Задъхване, бързина, стъпала, които бягаха по мускулите на бедрата и корема. Нов тласък хвърли телата в последна крещяща, гореща конвулсия... В този момент се чу рев... Той викаше... Викаше без да може да сдържа тръпката и все по голямото желание да влиза навътре. И още... И още – безкрайно, нежно, плавно, бавно, приятно отпускане......

Това е за темата със секс-разказите ;)
Caralho Voador

Неактивен Fate

  • Приеми ме такава каквато съм!
  • потребител/ка
  • *
  • Публикации: 27
  • Пол: Жена
  • ???????, ? ?? ???????, ?????? ?????? ????.
    • Профил
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #156 -: 2008-06-14, 15:30 »
ок, трий го тогава...
Ако въпрос си-
отговорът аз съм.
Ако си слънце-
аз съм твоя сянка.
Ако си извор-
в мен,морето,влей се!
Ако певец си-
аз съм твоя песен.
Ти вечен си
и в този свят те има,
защото аз-съм ти,
а ти-си мойто име.

Неактивен EAutumn

  • потребител/ка
  • *
  • Публикации: 70
  • Пол: Жена
  • Some Kind Of Stranger
    • Профил
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #157 -: 2008-08-15, 13:15 »
Не е кой знае какво,но ще го пусна. :)

Короните на дърветата се люлееха така леко и еднакво,като един перфектно репетиран танц.Тя се разхождаше със бавна крачка загледана в тях и си мислеше за живота.
Тишината поглъщаше нейната огромната  уплаха и нервност.Сълзите капеха…просто капеха и с помощта на гравитацията се стичаха по белите и скули.
Тя беше това, което сме сега.Тя Е това, което сме сега.Тя мисли за всичко и всички.С бавна походка и безизразно лице тя ходеше из гората и мислеше само върху един въпрос “Трябва ли да е така?”, а аргументите и бяха многозначни,на моменти безсмислени….Безсмислени за нас обикновените същества.
Тясната пътека водеше до извора а нейната цел бе точно той.Твърде голямото и любопитство я теглеше и беше непосилно за нея да спре.
-Жива съм…-беше единственото което можеше да прошепне.
-Кой го казва!?Ти?! О…моля ти се..какво знаеш ти за да кажеш „Жива съм”-Чу се отнякъде женски глас.Гласът и се подиграваше,но беше нежен и спокоен.
-Да жива съм!ЖИВА СЪМ!Разбра ли!?-Извика ядосано Тя.
-Спри да викаш!-помоли я онази която и се подиграваше.-Аз извиках ли?Недей да викаш виж колко е спокойно..
-А защо да не викам?Нима е забранено?И защо говоря сама?Ела де излез какво мога да ти направя аз?
Всичко замлъкна…почти мръкваше..Най-накрая се чу само едно тихо и едвам казано “Не мога”
-И защо да не би да се уплаши? Какво стана? Защо ми се подиграваше?Всеки е жив!
-Грешиш мила..
-Не ми казвай,че греша!Аз знам най-добре.Коя си ти за да ми казваш?
-Ти.
-Аз?Какво аз?
-Аз съм ти.
Чу се силен истеричен смях.Дърветата потръпнаха.
-Ти?Аз?Ха-ха-ха.Та ние нямаме нищо общо.Я се виж отначало беше хаплива,а виж докъде стигна.
-Аз бях това преди да станеш ти това,което е сега…Защо се промени?Кажи ми?Защо ме изгони.
-Сприии!Спри!Спри!Няма да се върнеш!Няма!Разбра ли?Ти ме направи такава каквато съм сега..Ти си виновна… Не съм виновна.Искаш да поправиш грешката си?Така ли?Не няма да ти позволя!Няма!-Тя трепереше от гняв и скубеше косите си.
-Сама си си виновна.Сама го допусна.Това е..-Каза с непоклатимо спокойствие…..
-Така е..-съгласи се тя-На хубавите хора им се случват лоши неща …Не скромнича.
Тези писъци се чуваха от шестнадесета стая на Градския психиатричен санаториум.
Виковете не бяха нещо ново за психиатрите и никой не и обърна внимание.Но картината, която се разиграваше в ума и знаеше само Тя….

:)

Неактивен TheBloodthirstyBunny

  • зарибен/а
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1182
  • Пол: Жена
  • In the middle of Nowhere
    • Профил
    • ???????
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #158 -: 2008-08-15, 14:01 »
Много ми хареса! Напоследък, отново, съм в някаква творческа яма иии направо се чудя как ти работи въображението... ^^ Харесва ми! Имаш стил...

Неактивен EAutumn

  • потребител/ка
  • *
  • Публикации: 70
  • Пол: Жена
  • Some Kind Of Stranger
    • Профил
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #159 -: 2008-08-16, 21:03 »
Радвам се, че ти харесва. Преди да го пусна се колебаех..и си мислех: "Ами сега?То какво е нескопосано,на никой няма да му хареса" :) Сега имам стимул да пиша. *скача**скача*

Неактивен TheBloodthirstyBunny

  • зарибен/а
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1182
  • Пол: Жена
  • In the middle of Nowhere
    • Профил
    • ???????
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #160 -: 2008-08-16, 22:43 »
Не трябва това да те стимулира! Пиши за себе си без да ти дреме кой какво мисли - това ми е мнението. Ако на теб ти харесва,  значи определено си струва... Страничните коментари, понякога ти преебават стремежите...

Неактивен KpaTyHkA

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1684
  • Пол: Жена
  • Firebird/Phoenix
    • Профил
    • http://www.myspace.com/kpatyhka
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #161 -: 2008-08-20, 14:43 »
EAutumn, харесва ми... хах няма как да не си кажа мнението - тук всички знаят,че съм най-голямата критика :P Хубаво е... просто ми се струва недозапочнато- недозавършено... като част от нещо, което ти предстои да напишеш и с голямо удоволствие бих прочела ;)
Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

Неактивен TheBloodthirstyBunny

  • зарибен/а
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1182
  • Пол: Жена
  • In the middle of Nowhere
    • Профил
    • ???????
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #162 -: 2008-08-21, 21:37 »
Само за един миг затворих очи и видях светът си без теб. Видях дърветата - пожълтели и безсмислени. Небето - сиво, задушаваше ме с пирсъствието си.
 Само за секунда страхът ме изпълни. Позволих му да излезе от клетката си, да ме обгърне и завладее изцяло - Убивайки ме, ранявайки и най- малката част от мен. Отваряйки прорези, които никога няма да зарастнат.
 Съзрях частица от омразата, измяна, липсата на каквито и да било чувтва. Видях друг човек в очите ти - този без мен, този срещу мен - Студен, безкруполен и зъл... Човек без минало- заспал и събудил се от едничкият си сън... тъжен сън , в който аз съм била едниствена актриса...
 Сега аз сънувах, сега мен ме болеше... но всичко добиваше смисъл. Всяка дума се изостряше и се забиваше болезнено в тъпанчетата ми. Всеки поглед режеше меса... Всяко място, носеше спомен - само и единствено с теб - красив и носталгичен спомен.. НЕ искам без теб, не мога без теб... Не и в този свят... не и тук!

Страх ме е , че ще се събудя и ще откиря нещо от Онзи, в теб - реално и непоправимо... Ужасява ме мисълта, че само за миг , може би дори по- малко, ти ще бъдеш него. Ще притежаваш миниатюра от храктера му...Страх ме е ... че ще попаднеш в съня, с обликът ти, по- скоро от нужното. 

Неактивен EAutumn

  • потребител/ка
  • *
  • Публикации: 70
  • Пол: Жена
  • Some Kind Of Stranger
    • Профил
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #163 -: 2008-09-18, 19:50 »
Този разказ,който ще пусна е написан по един сън,който сънувах.Мислех да пусна разказа във темата "Какво сънувате?", но се отказах и реших да го пусна тук. :)


Помниш ли как започна всичко?Помниш ли дъжда и студа?А нашата среща?
Познавам те от много време.Но едва от няколко месеца те познавам истински,а вече давам всичко за да те спася….
Надявам се помниш как дойде от ъгъла и видя мен и моята приятелка да пушим Marlboro.Ти ме поздрави и аз ти отвърнах,но беше само това макар и да исках повече.Ти отмина.Едва ли знаеш какво чувствах.Исках да те догоня,исках да повървим сами под този дъжд и да чуя гласа ти.Ах,колко много го исках!Исках..но не можах да помръдна,нямах сила да тръгна след теб и ти отдавна беше заминал.Макар и на инат,тръгнах към теб.Колкото по.далеч беше,толкова по-силно тичах.Валеше порой,капките се стичаха по скулите ми но това не ми правеше впечатление,молех се само да те настигна.Беше тъмно,студено и гадно,затова се отказах,но ти не знаеш това.Нали? Но желанието ми да те видя надделя.
Помниш ли когато те срещнах със моите две приятелки, преди да се случи онова нещо.Не!Недей!Моля те!Не ме карай да си го припомням…Защо го направи,знаеш че ще трябва да го кажа…Не знаеш ли какво се случи? Ти ми даде адреса си, да, точно така.И за това трябваше да платя скъпо…Да.. Трябваше да видя как те скачат от сградата,трябваше да видя труповете им и бликащата кръв от устните им и не можах да направя нищо за тях.Защо направи това.Защо обзета от ужас се върнах с надеждата, че ти няма да го направиш.Върнах се на бегом..и те видях.Видях нещото,което не трябваше да се случи.Лежеше там полумъртъв,без дъх с рана до сърцето.
Излишно е да те питам дали помниш,но за нещастие аз помня.Защо когато искаш да спасиш нечий живот всички са против теб?Обадих се на линейка,а те ми отвърнаха,че не e възможно изпращането и!Защо?!Причините са глупави.Не ме карай да ми е тежко и заради тях.Почувствах се слаба и ненужна и сама като изнасилена.Бях неспособна да направя нищо.Изгубила две близки приятелки и на път да загубя и Теб!Трябваше да направя нещо макар и непосилно,каквото и да е само за да видя пак топлите ти кафяви очи отново.А все още така валеше,мокреше и двама ни.Носех тялото ти на ръце изпълнена с гняв и омраза към живота.Въпросът „Защо?!” кънтеше в главата ми.Грижих се за теб така както не бих се грижила дори и за себе си.Опитвах се да те събудя,викайки името ти,но без резултат.Сетне отказала се от всякаква надежда,спрях погледнах те и паднах на колене.Държах главата ти в скута си и плаках ужасена..
-Благодаря ти,че ме последва.-Бяха единствените ти думи които можах да чуя….



Неактивен MuTaKa

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1251
  • Пол: Мъж
  • Natural born... WINNER!!!
    • Профил
    • phys.uni-sofia.bg
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #164 -: 2008-10-11, 12:10 »
Времето си тече, а хората се променят. Но както хората не могат да променят времето, така и времето не променя хората. Събитията променят хората! Нещата, които им се случват, докато времето си тече.
Всички хора приемат добре хубавите неща... но различните хора приемат недобрите по различен начин. Когато паднеш имаш две възможности - да се разплачеш, защото си паднал или да станеш и да продължиш напред. Силните хора винаги стават!
1917 година - Първата световна война. Над 300 000 англичани, французи и сърби атакуват българските позиции на фронта край Дойран. На най-тежкия участък се сражава Девета пехотна плевенска дивизия на ген Владимир Вазов. В решителния момент българите се вдигат в атака на нож... 
... и побеждават.

Неактивен Fake

  • Listless
  • потребител/ка
  • *
  • Публикации: 23
    • Профил
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #165 -: 2008-11-01, 22:09 »
идеята е взета от Мартин Карбовски

Животът ти е мрак, в който понякога се вижда светлина.
Така е нали? Спомняш си онзи светъл лъч на миналото. Спомняш си
слънцето, спомняш си даже как си белила картофи в кухнята. Толкова е
хубаво, нали? Хубаво е да видиш кафявата коричка на картофа и след като
го разрежеш - жълто, светло.
Боли ли те? Не, нямах предвид, дали те боли от мрака, от тъмното.
Боли ли те от спомена? Гори те?! Гори те всичко, което си имала - макар и малко.
Липсва ти... разбрах. Липсва ти онзи последен картоф, който видя.
Очите ти шарят на горе - на долу. Не виждат, а си игаят с празнотата.
Уморени са, но се усмихват - Живее им се!!!
Знаеш ли, възхищавам ти се.
Драскаш с нокти по клетката, която съдбата ти построи.
Смееш и се в лицето. Силна си!
Виждаш много повече от нас - виждащите, но през тъмни очила!
И макар че от кал сме направени, Господи,
аз не искам във кал да прекарам живота си.
И не искам тъй ням да стоя край брега
да очаквам промяна и все да мълча.

Неактивен KpaTyHkA

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1684
  • Пол: Жена
  • Firebird/Phoenix
    • Профил
    • http://www.myspace.com/kpatyhka
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #166 -: 2008-11-22, 13:07 »
Вики, това последното е... уау ... някак хем в твой стил хем бягащо от досегашните ти неща... Стремежът и мечтите да откриеш идеала тук ги няма - намерила си точното място в което да ги пренебрегнеш и да покажеш какво се случва с теб. Последните 4 изречения са толкова тясно свързани,че ако само една дума от някое от тях липсваше вече нямаше да е толкова силно въздействието. Много е силно!

P.S. Е, хех аз бих го вкарала в цял разказ като нечия реплика - трудно ми е да го възприема като самостоятелен разказ. Затова и за мен това е твоята вътрешна борба. :)
Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

Неактивен SHEMETNA

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1611
    • Профил
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #167 -: 2008-11-22, 15:54 »
      Колекция от куршуми(облечени в слънце)

  Затичах се назад…Сякаш нещо ме подгони. Обувката на времето ме замери право в гърдите и ми напомни, че там вътре още има нещо, което си иска своето. Да, ама по-добре да нямаше, защото всеки път, когато протегна нагоре ръцете си, за да сграбча утрото, в шепата ми падат мъртви звезди. Аз си ги подреждам из стаята. И вътре не пускам никого, защото искам да запазя тайната за себе си! Галопът на моето сърце се слива с танца на отиващия си сезон и заедно образуват вихър от незабравки…Откъсни ми цветенце, пък било то и увехнало…Може пък още да пази ароматa си?(Също като мен) птиците се реят сред синевата на небето и отричат съществуването на куршуми, които всеки момент ще ги повалят долу. Бум! Валят звезди! Затичах се назад! На възглавницата ми спят птичи пера. Май утрото отново е мъртво.
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края
(Георги Константинов)

Неактивен Fake

  • Listless
  • потребител/ка
  • *
  • Публикации: 23
    • Профил
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #168 -: 2008-11-24, 19:41 »
^^Много е хубаво :)
И макар че от кал сме направени, Господи,
аз не искам във кал да прекарам живота си.
И не искам тъй ням да стоя край брега
да очаквам промяна и все да мълча.

Неактивен Fake

  • Listless
  • потребител/ка
  • *
  • Публикации: 23
    • Профил
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #169 -: 2008-11-24, 19:41 »
Губя за пореден път. Парите ми свършиха, но продължавам да залагам, силите ми се изчерпват. Няма да си тръгна докато не проиграя всичко- малко остана- само малко гняв. Проиграх обич, радост, гнева ми сотана.Дали ще мога да си върна всичко изгубено за тази вечер?Май не- казиното затваря твърде рано.Хората един по един се изнизват.Светлините се забиват в очите ми,музиката се смесва с  радостните викове на печелившите.Горките- те все още не знаят, че ще загубят всичко спечелено, при това точно в това казино.Всяко едно хвърляне на заровете носи надежда.А после всичко се повтаря.Печелиш губиш, печелиш, губиш докато  останеш без нищо. Тогава просто взимаш палтото си и си тръгваш. И нищо не се променя.Рулетката продължава да се върти дори и без теб. Светлините все още имат онези натрапчващи се цветове, крупиетата са си същите само дето теб те няма. Не псувай де. Нормално е. Няма да липсваш на никой- както ти така и аз- нали това е просто игра.При това играеш само за себе си. Ужасно е. Хазарта те обсебва и малко по малко оставаш сам.
Аз пак ще залагам. Оставям те да си допиеш питието.... А и внимавай с рулетката.
Хвърлям заровете още веднъж... дано този път спечеля ... не ми се тръгва още.

И макар че от кал сме направени, Господи,
аз не искам във кал да прекарам живота си.
И не искам тъй ням да стоя край брега
да очаквам промяна и все да мълча.

Неактивен KpaTyHkA

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1684
  • Пол: Жена
  • Firebird/Phoenix
    • Профил
    • http://www.myspace.com/kpatyhka
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #170 -: 2008-11-24, 20:53 »
Fake, това е... добро. Много добро - оставяш място за фантазията на всеки. Просто коййто както иска да го разбира - ти си знаеш какво си искала да кажеш, но всеки може да го види през своите очи. Аз го разбрах за себе си. Благодаря ти!
Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

Неактивен Fake

  • Listless
  • потребител/ка
  • *
  • Публикации: 23
    • Профил
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #171 -: 2008-11-24, 21:26 »
Много ти благодаря!
И макар че от кал сме направени, Господи,
аз не искам във кал да прекарам живота си.
И не искам тъй ням да стоя край брега
да очаквам промяна и все да мълча.

Неактивен Fate

  • Приеми ме такава каквато съм!
  • потребител/ка
  • *
  • Публикации: 27
  • Пол: Жена
  • ???????, ? ?? ???????, ?????? ?????? ????.
    • Профил
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #172 -: 2008-11-24, 23:15 »
Тъга


Гравираш във душата ми тъга,
когато казваш, че е лесно аз да те обичам...

Рисуваш ми във тъмното дъга,
по нея тръгвам и дори не дишам,
защото знам, че води ме една душа,
обречена да ме обича...
Ако въпрос си-
отговорът аз съм.
Ако си слънце-
аз съм твоя сянка.
Ако си извор-
в мен,морето,влей се!
Ако певец си-
аз съм твоя песен.
Ти вечен си
и в този свят те има,
защото аз-съм ти,
а ти-си мойто име.

Неактивен Fake

  • Listless
  • потребител/ка
  • *
  • Публикации: 23
    • Профил
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #173 -: 2008-11-25, 16:11 »
Всяка една малка подробност променя живота ти. Всеки един детайл от ежедневието ти е определящ.Годините се плъзгат по наклонената повърхност.Не усещаш нито възхода нито падението си.Трудно е да продължиш ( обувките ти те пързалят). С едни обикновени matstar- ки си за никаде.Те се се късат бързо и неусетно се износват.Може би с обувки на токчета? Не е много удобно,но пък изглежадш по-висок,по-успял. Ами ако токчето се счупи- изведнъж се оказваш на пода.Кофти ситуация!Цялата ти величественост се сравнява със земята.
Трябва ти нещо скъпо (нямам предвид материално) нещо за което си се борил,нещо в което си вложил много труд. Какво ще кажеш за кубинки- не са много евтини (трябва да бачкаш здраво за да си ги позволиш). Не са ти удобни?! На никой не са. Тежат страшно много, обхващат крака ти здраво(почти не можеш да го движеш от глезена на горе).Но стъпваш стабилно на земята. Уверените ти стъпки се чуват от далече.Една-две-три стъпки. Продължавай! Малко по малко се изкачваш. Срещаш и други връщащи се одърпани,от там на където ти си тръгнал.Срещаш счупени токчета и големи вдлъбнати в земята стъпки. Не им обръщай внимание!Карчи на пред предпазливо. Продължавай по каменистия път на твоето бъдеще!
И макар че от кал сме направени, Господи,
аз не искам във кал да прекарам живота си.
И не искам тъй ням да стоя край брега
да очаквам промяна и все да мълча.

Неактивен Jade

  • потребител/ка
  • *
  • Публикации: 33
  • Пол: Жена
  • November Rain
    • Профил
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #174 -: 2008-12-05, 15:27 »
Това е май последното есе, което съм писала...от доста време не ме е посещавала музата, но няма да е зле да се вдъхновя, че не е на добре работата. Така много неща като ми се съберат в главата започвам да губя връзка с главния мозък.
Еми...дано ви хареса ако имате нерви да го прочетете цялото...

Където думите не могат...

Защо са ни думите, след като можем да изразим себе си и без тях?! Думите са „страшно нещо”(Йордан Йовков), когато са на място. Думите са оръжие и за добро или лошо изискват от човека да бъде нащрек. Толкова е изтощително говоренето, то уморява, но трябва ли да се откажем от общуването със слова?! Където и когато думите не могат да кажат всичко, тогава идва музиката според Шопенхауер, но може и да следва спокойствието на тишината. Думите са тежест, те изискват дела и отговорност. Думите могат да бъдат много искрени, но и твърде лъжливи, твърде тежки за един човек да ги изрече и за друг да ги приеме. Думите могат да бъдат точни, гръмки и безпощадни, но и ”неми”, неясни и жалки, точно какъвто е човекът, който ще ги изрече. Езикът има твърде голям речников запас, но животът на словата зависи изцяло от нас – думите може да са в употреба, но може и да отпаднат, да се архаизират.
Защо са ни думите, след като разполагаме с много повече от тях? Как би могла една дума да означава повече от един жест? Но жестовете понякога са по-трудно разбираеми. Езикът на тялото трябва да се владее до съвършенство, за да замести при определени обстоятелства думите. Но в същото време системата на жестовете е твърде субективна, за да не може да бъде усвоена от всеки. Човекът си мисли, че е по-висше същество, защото може да говори, защото е съумял да изрази със значещи за него звукове  мислите си и покрай еуфорията от това си постижение е забравил, че преди думите не е имал нищо. Служил си е с ръцете си, с очите си, с устните си. Не е необходимо да се каже: “Благодаря!”, след като погледът може да го изрече много и по-ясно. Устата може да изразява признателността, но очите показват какво стои зад думите. Дали наистина благодариш, защото искаш или защото си длъжен? Дали го казваш, защото е заслужено или заради навика? Защо трябва да изкрещиш: “Мразя те!”, след като цялата ти същност излъчва това чувство? Ръцете треперят, а кръвта кипи толкова силно, че се чува тътенът на пукащите се червени мехурчета в ушите.  Сълзите изгарят бузите, а мозъкът пулсира и се бори с наближаващата експлозия. Защо трябва да изречеш: “Обичам те!”, след като устните го сътворяват по тези на любимия толкова по-ясно. Чрез докосването може да се пренесе цялата енергия на чувствата  и тогава думата става излишна.  Защо да шепнеш: “Страх ме е!”, преди последния дъх, след като това се чете по цялата кожа на говорещия в този случай. Като жигосан с нажежено до бяло желязо този човек не знае какво чувства. Студ. Горещина. Гняв. Тъга. Нищо. Плътта е бяла, устните сини, очите празни, с разширени зеници. Нямаш нужда от думи, усеща се, другите го виждат.
Ала преди смъртта има живот. Едно от удоволствията на нашия живот е танцът, съчетал в себе си музика и пластика. Никоя дума, нито един вдъхновяващ ред или красива строфа не биха могли да заместят или опишат танца. Никой не би могъл да се научи да танцува без музика, без партньор, от когото винаги е напълно зависим. Всяко докосване замества определена мисъл, а всяко движение описва една история. Истории за любов и омраза, за радост и тъга. Танцът е близо до всички и няма човек, който да не може да го усети в един или друг момент. Музиката има необикновената сила да влиза в душата и да въздейства по особен начин. Чрез нея ние си представяме картини и се докосваме до места, които не бихме могли да посетим. Музиката ни помага да си спомним най-щастливите и най-болезнените моменти от нашето минало, тя може да ни пренесе и в бъдещето. Тя съживява призраците на миналото и извиква феите от мечтите. И така танцът и музиката в едно могат да очертаят нишката на цял един живот. Всяка стъпка символизира един възел от нашето ежедневие, една сълза, една усмивка. Думите тук са безсилни, те не биха могли да изразят повече, защото „са станали” ноти.
Визуално-пластичните изкуства могат да изместят думите, но не защото думите са ненужни, а защото са приеми друга форма. 
Когато  фотографът погледне през обектива, той вижда света по друг начин. Чрез снимките, които създава, той споделя с възприемателя един различен свят. На един къс хартия той съхранява повече от конкретния миг. Фотографът отпечатва цяла една вселена, както и усета си към действителността. Съвършена комбинация от цветове и форми, неповторима във всяко едно отношение, уникална. Никога повече тази сцена няма да бъде същата, никога повече светлината няма да падне по същия начин върху обектите, а вятърът никога отново няма да ги развие под същия ъгъл. Лъвът никога няма да изглежда по-силен и зловещ, секунди преди да нападне жертвата си. Очите на детето никога няма да светят по същият начин при вида на коледната елха, защото тя никога няма да бъде същата. Радостта на бащата, когато за първи път хваща пръстчето на сина си в ръка, никога няма да бъде толкова силна. Всички тези безценни моменти могат да бъдат запечатани върху едно парченце хартия. Тези снимки, без значение дали след 5, 15 или 50 години, ще предизвикват прекрасни чувства, а чувствата не се нуждаят от думи, за да бъдат изразени. Една усмивка и една сълза съдържат този неповторим спомен, изживян отново.
Защо са ни думите, след като разполагаме с различни средства, за да изразим мислите и емоциите си? Е, все пак явно ни трябват. На мен ми трябваха, за да споделя всичко това, което ме вълнува. Думите безспорно са ни нужни, но въпреки това, когато усетим, че можем и без тях, по-добре да не ги използваме. Всяко преживяване само по себе си е уникално и не е необходимо непременно да го повтаряме, ако не го изискват от нас. Често мълчанието е „говорещо”. Цялата природа живее без думи, защото те сами по себе си не значат нищо, ако не съществува общуване. Ние им придаваме смисъл. Нека ги използваме както и когато трябва, а когато думите не могат... нека просто замълчим.

Неактивен adile

  • Baby Freak
  • *
  • Публикации: 2
  • Пол: Жена
    • Профил
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #175 -: 2009-03-20, 21:46 »
 Душата ми трепери лудо
в дреха тънка от надежда,
че утре ще се случи чудо
и пак ще си безкрайно нежен...

Душата ми трепери лудо
в дреха зла -на самота,
Уви и днес не стана чудо,
а нежен гост ми е СТУДА!

Неактивен SHEMETNA

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1611
    • Профил
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #176 -: 2009-03-28, 20:40 »
adile, много е хубаво  :-*
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края
(Георги Константинов)

Неактивен adile

  • Baby Freak
  • *
  • Публикации: 2
  • Пол: Жена
    • Профил
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #177 -: 2009-03-29, 18:31 »
adile, много е хубаво  :-*

Благодаря :)

Неактивен Punkass

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1407
  • Пол: Жена
  • Do I Care?
    • Профил
    • www.sick-lullaby.blogspot.com
Re:Лично творчество
« Отговор #178 -: 2009-10-01, 21:44 »
Когато се събудя сутрин, аз знам че си бил до мен през нощта - нищо, че другата част на леглото седи изрядно пригладена.
Когато пия кафе по измачкана тениска, аз знам че и ти отпиваш от твоята чаша, седнал до мен - нищо, че тази чаша е чиста и прибрана на рафта.
Когато съм в банята и си мия зъбите, аз знам че ти се опитваш да се вредиш пред огледалото, за да се избръснеш - нищо, че дори самобръсначката седи все още неизползвана в аптечката.
Когато говоря с някой по телефона, аз знам, че ти ме изчакваш на другата линия - нищо, че дори ти нямам номера вече.
Когато съм на работа и обядвам в почивката си, аз знам, че си дошъл, за да споделиш твоята почивка с моята - нищо, че седя сама на масата.
Когато вечер пазарувам в магазина, аз знам че ти буташ пазарската количка след мен и мърмориш, че се бавя - нищо, че съм взела просто малка кошница, достатъчна за покупките на една самoтна жена.
Когато след вечеря гледам телевизия с чаша вино в ръка, аз знам че ти си ме прегърнал и от време на време допираш устни до челото ми - нищо, че съм се сгушила сама в единия ъгъл на дивана.
Когато си лягам вечер, аз знам, че ти лягаш до мен, галиш ме и след минути се отдаваме на бурен секс - нищо, че съм се завила през глава и плача, плача...
« Последна редакция: 2009-10-09, 09:47 от Punkass »

Неактивен Dead_Inside

  • зарибен/а
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 693
  • Пол: Мъж
    • Профил
Re:Лично творчество
« Отговор #179 -: 2009-10-08, 20:23 »
Punk, тфа е много добро! Евала!