Автор Тема: Разкази  (Прочетена 1385 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.    

Неактивен xxx

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1313
    • Профил
Разкази
« -: 2009-10-17, 11:54 »
Аз кат нямам нищо за вършене, чета е е-бане-то или в стиховебг

а тука си нямаме тема за разкази, които са ни направили впечатление.
И тъй като жанрът се характеризира с малък обем, викам да ги постваме направо тука...
може и линк да слагаме, към мястото, където сме ги прочели

Неактивен xxx

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1313
    • Профил
Re:Разкази
« Отговор #1 -: 2009-10-17, 11:56 »
" Вегитарианци

Дядо ми беше касапин. Когато имаш дядо касапин, още от малък свикваш с думата и в съзнанието ти тя звучи също толкова безобидно, колкото и архитект или хлебар например. Нещо повече, преди изобщо да съм знаел какво значи, гордо заявявах на останалите деца, че имам касапин в семейството и това ме караше да се чувствам като избран. И аз исках да стана касапин и да нося същата гумена престилка каквато имаше дядо ми.

И така веднъж му го заявих! Казах: “Дядо, и аз искам да стана касапин като теб”. Той ме изгледа тревожно. Каза ми, че никой на моята възраст не иска да стане касапин и по-добре да помисля за пожарникар или полицай. Аз обаче не отстъпвах.
 След известно време, като съм поотраснал малко, отидох до мястото, където работеше. Тогава именно изживях най-страшното събитие в живота ми. Мога да кажа, че всичко, което видях този ден, се е загнездило в съзнанието ми и донякъде ме е променило. Помня струпани отрязани животински крайници, една козя глава, която ме гледаше уплашено, висящи на куки огромни мазни тела, от които капеше някаква разредена червеникава течност. Това беше лошо, но не толкова. Най-отвратителното беше срещата ми с една крава. Тя беше още жива и дядо ми разказа, че се казва Стоянка. Гледаше ме с много топли и мъдри очи. Аз й се радвах, защото е оживяла. На другия ден обаче я изядох, без никак да подозирам за това. Помня усмивката на дядо ми, когато ми каза: “ Хареса ли ти твоята приятелка Стоянка”. Беше чудовищно! Повърнах и се заклех никога повече да не ям месо.
 Много по-късно вече бях разбрал, че думата за хора като мен е вегитарианец. Аз бях вегитарианец.
 Баба ми пък, беше агроном. Когато навърши определена възраст, тя - не знам по каква потребност, започна да чете философски книги – източна философия. Когато й казах, че съм вегитарианец, тя много се зарадва и започна да споделя с мен наученото от книгите. Водеше ме в градината, която си имаше в двора на село и ми разказваше за растенията. Каза ми, че те са живи създания, също като нас и имат душа. Обясни ми нещата по следния начин – едно цвете например, няма мозък или крака, просто защото не му трябват. Нали ако се качи в автобуса, ще му се счупят листата – казваше баба ми. На него му трябва само слънцето и земята и затова си седи на едно място, но това не значи, че не е живо.
 И така за кратко време аз потънах в един прекрасен свят на любов и единство с природата. Цветята ми бяха приятели. Особено близки отношения имах с една краставица, която кръстих Йорданка. Беше още много малка, когато забелязах нещо по-специално в нея. Всеки ден й говорех, а тя ме слушаше и ми отговаряше с любов. Израсна пред очите ми и много се привързах към нея.
 Тогава се случи нещо кошмарно. Сега като се сещам си давам сметка, че това събитие може би е променило живота ми и е нанесло непоправими щети на съзнанието ми. “ Хареса ли ти твоята приятелка Йорданка?” ми каза баба ми веднъж докато ядях салата. Беше чудовищно…
 Сега пия само вода, но чух за някакъв филм, който доказвал, че водата е жива. Ще бъде чудовищно… "

http://e-bane.net/modules.php?name=News&file=article&sid=2614&mode=thread&order=0&thold=0

Неактивен Stardust

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1094
  • Пол: Жена
  • I believe in fairies... I do, I do...
    • Профил
    • http://www.myspace.com/unlock_your_imagination
Re:Разкази
« Отговор #2 -: 2009-12-04, 01:45 »
Христо Смирненски
Приказка за стълбата


Посветено на всички, които ще кажат:„Това не се отнася до мене!“





— Кой си ти? — попита го Дяволът…
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата — висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие…
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
— Вие мразите ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
— О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
Дяволът се усмихна:
— Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.
— Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя… Аз съм беден, дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си.
Дяволът пак се усмихна:
— О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!
— Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека…
— Ти пак ще чуваш! — успокои го Дяволът и му стори път. — Мини!
Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:
— Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!
Момъкът спря и се вслуша:
— Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?… — И той пак се затече.
Дяволът пак го спря:
— За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!
Момъкът отчаяно махна ръка.
— Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!
Дяволът:
— Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:
— Виж голите им кървави меса.
— Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци…
— Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.
Момъкът махна ръка:
— Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
— Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си — тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.
Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:
— Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
— Напротив — най-щастливият!… Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
— Да бъде! Вземи ги!
…И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
— Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!



Край 
Inside all of us there si hope...