Автор Тема: Прошка, съжаление... извинение?  (Прочетена 4080 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.    

Неактивен xxx

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1313
    • Профил
 Има подобна тема в "Любов", но не може да обгърне всички аспекти на това понятие.

Тъй...

Много е лесно да кажеш "извинявай." на човек, който неволно си бутнал или настъпил.
Много е лесно да кажеш "Съжалявам.", когато си допуснал грешка от глупост и без умисъл.
Много е лесно да кажеш "Прости ми. ", когато липсата на тази прошка не би засегнала чувствата ти.

Но  когато осъзнаеш вината, приемеш, че си сгрешил, признаеш, че съвсем  умишлено си действал, че си засегнал другия с ясната представа, че думите и постъпките  ще го наранят, и съжалиш... Тогава е по-трудно да поискаш прошка, да се извиниш. да се покаеш.


Най-трудно ми е да се извиня, когато се чувствам виновна. Когато знам, че с постъпките си и с думите си съм наранила, когато съм разочаровала човек, на когото държа. Тогава думите, искащи прошката, просто не излизат. Засядат на гърлото ми и ми пречат дори да дишам. Един тягостен и тъжен опит ... да бъда човек - уви неуспешен.
И без тва ми е трудно да изразявам чувствата си. И без тва оставям грешно впечатление у хората. и без това ме мразят достатъчно, че да се мразя и аз...

иначе прощавам всичко. поне досега...  Готова съм да превъзмогна обидата, да дам нов шанс - така показвам колко съм благородна! ;) Ако ме наранят пак - то си е техен проблем. важното е, че аз съм направила всичко по силите си, за да не може после някой да ме обвинява, че не съм простила.  но лошото не се забравя - в това всеки се е убедил сам.

Вие как се извинявате, как искате прошка?
Трудно ли ви е? Намирате ли думите, смелостта. Готови ли сте да рискувате прошката да бъде отказана.
И прощавате ли? Правите ли този компромис със себе си? Колко ви струва и какво не бихте простили?

Неактивен SHEMETNA

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1611
    • Профил
 На мен не ми е трудно да се извиня. Може би защото не съм наранявала досега някого толкова, че да ме е срам да го погледна в очите. По принцип съм предана. Бих направила някоя гадория на близък, но само ако съм безумно разочарована от него и искам примерно да си отмъстя. Ама като се замисля...досега не съм стигала така далеч.

Иначе приятелят ми ме е наранявал, лъгал ме е, а после му беше много трудно да ми каже "Извинявай". Та той не можеше да ме погледне в очите...Точно както ти казваш. Знаел е, че ме е наранил, че не съм заслужила това, може би се е мразил дори, просто не знаеше как да постъпи. Личеше си, че му е трудно да се извини.

За прошката. Трудно е да кажеш категорично какво не би простила и какво би простила. Зависи от ситуацията, от човека, който те наранява, от чувствата ти към него. Склонна съм да простя почти всичко, ако знам, че човекът наистина съжалява, ако усещам, че държи на мен...Все пак всеки греши.Важното е да не злоупотребяват с търпението ми.
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края
(Георги Константинов)

Неактивен jmoclio

  • Животът е такъв какъвто си го направиш!!!!!
  • потребител/ка
  • *
  • Публикации: 21
  • Пол: Жена
  • ???????? ?? ?? ???? ????????? ? ?? ????? :) :)
    • Профил
Аз съм явно обратното на вас....
Когато съм виновна по-лесно мога да се извиня отколкото когато не съм....Просто улеква страшно много...Да ви кажа убедила съм се обаче че думите нямат значение толкова колкото действия....както казахте най-лесно е да кажеш извинявай за това когато се случи нещо и някои ми се извинява просто имам едно на ум и повече отделям внимание на действията му след това ( говоря за хора близки до мен а такива разни познати и непознати не им обръщам особено внимание) .... но ситуации много примери много различни хора различно мислене

cecko

  • Гост
Re: Прошка, съжаление... извинение?
« Отговор #3 -: 2011-11-03, 19:47 »
Една жена съгрешила с прителката си  и искала извини  прителката и не приела
От тогава тази жена се чуствала гузна и отишла при специалист  и специалиста и казал
За  да може приателката ти  да ти прости рано сутринта отиди на всяка къща остави 
По едно перо от възглавницата си  и жената така направила рано сутринта в студа духало вятар тя оставяла по е едно перо на всяка врата   след това се върнала при специалиста  и тои и казал сега събери перата жената казала невъзможно е вятара ги е издухал тогава специалиста и казал перата са като думи трудно се събират


Неактивен erdbeermund

  • шашма
  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1015
  • Пол: Жена
    • Профил
Re: Прошка, съжаление... извинение?
« Отговор #4 -: 2012-05-21, 00:44 »
То извинението е най-лесната част от цялата работа. Ако си направил нещо неволно, без умисъл - виновен си е този, който ти се сърди. Всеки си има разни болни теми и си е изцяло негова грижа да си коландрисва комплексите. Ако приемаш случайна забележка, коментар или действие твърде лично - никой не ти е виновен. Не, че не бих се извинила, но изобщо не се впрягам. Ако с някого сме си достатъчно близки, че да можем да се засягаме един друг, се предполага, че се познаваме достатъчно добре, че да не правим от мухата слон.
Ако обидата е направена конкретно, директно и нарочно... Кофти случай. Ако се изс*реш в кацата с мед и после решиш, че все пак ти се яде медец и половината да я изхвърлиш, пак ще си остане кофти вкусът в устата. Имаше една притчоприказка за баба Меца и Ловеца, където той й казва, че смърди, тя го моли да я шибне по врата с теслата, срещат се след година, примерно, тя показва, че раната от теслата е заздравяла и не личи, обаче още помни обидата. Same sh*t. Поради тия причини е добре внимателно да подбираме близките си хора, да ги опознаем добре и да не позволяваме на временни бури да разкисват цели връзки (връзки, като междучовешки отношения, не само междуполови). С моята приятелка сме като семейна двойка - заяждаме се, правим си язвителни забележки, храним се и чат-пат си вдигаме скандали. Няма проблеми. 'Щото се знае, че не е с лошо :)
Проблемът се корени в глупавото разминаване в разбиранията на хората и (поне в моя случай така става обикновено) това кой какво си мисли, че си казал и какво решава, че си имал предвид. Пък те повечето човешки същества имат един такъв особен, дразнещ, побъркващ навик, да се изживяват като литературни критици в главата си и да си създават всевъзможни сценарии върху елементарни изказвания и действия. Всеки си е особняк по своему и е хубаво да се приеме като неоспорима истина, че няма човек, който да те разбира на 100%. 'Щото сме unique. Just like everybody else :)
Dancing with the devil in the pale moonlight...