Автор Тема: Лично творчество  (Прочетена 86696 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.    

Неактивен °*.????????.*°

  • Пак само луда останах....
  • зарибен/а
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 336
    • Профил
    • http://vampirefreaks.com/Belladonna_Wormwood
Лично творчество
« Отговор #90 -: 2007-04-15, 14:43 »
Това е една приказка, която пиша вече две години, не съм и дала име, но все пак си ми е любимата рожба

Слънцето вече се скриваше зад хоризонта и обагряше небосвода с краските на дъгата. Имаше само едно, самотно облаче, издължено и разпокъсано като корабно платно. Тревата още беше зелена и свежа, въпреки наближаването на есента... Цветни пеперуди прелитаха над ситните цветчета, а птичките търсиха убежище в короните на малкото дървета, разположени наоколо.
   Маранята започна да се вдига, а небето да притъмнява, цветните нюанси се губеха малко по малко, преливайки от оранж в розово и виолетово, до бездънното синьо на нощта. Птиците не обърнаха внимание на тази промяна и продължиха звучните си беседи, но Джой разбра, че е време да се прибира у дома.
   Тя, Джой беше около шестнадесет годишна, висока и слаба, черните и коси се спускаха нежно по лицето и, но нямаха силата да скрият кристалните и очи. Очи, сини и безбрежни като океана, такива които, никой не би могъл да забрави. Тя сложи последните набрани цветя в малка кошничка, окачена на ръката и, и се запъти към дома. За нея прибирането не беше страшно, дори и през нощта, въпреки гъстата гора пред нея...тя идваше на тази поляна още от малка и знаеше всяко камъче по пътя си.
   Докато вървеше към гората, чу шум от стъпки зад себе си, но не се уплаши и продължи, тананикайки си. Вече беше настанала нощта и ярки звезди бяха окичили небосвода, тяхната царица – Вечерницата, светеше по-ярко от всяка друга нощ, а луната, кръгла и ярка, беше станала червена. Джой вървеше спокойно, докато не усети, че някой се движи след нея. Тя леко забърза крачка и продължи да се услушва...на пръв поглед нямаше никой освен нея, но после стана нещо странно. При следващото шумолене, тя се обърна и видя силует, не беше нищо познато...не беше човек. Малката Джой се сплаши, може би за първи път в живота си...капки пот избиха по челото и, сините очи сякаш угаснаха за миг, една тревожна мисъл мина през съзнанието и.. Напътствана единствено от инстинктите, тя пусна кошницата и побягна, незнаейки накъде, без път и посока.
*****
Джой отвори кристално сините си очи и се огледа наоколо, беше заспала..., но как, спомняше си само, че се опитваше да избяга от нещо, как се е озовала тук..., хиляди мисли я терзаеха в момента, не знаеше къде е, нито пък как е стигнала до тук, но странното беше, че се чувстваше спокойна и в безопастност...дали от умората, или от чувството за сигурност, тя отново се унесе в сладка дрямка...
*****
-   Събуди се, хей събуди се! Жива ли си!?
-   Как, какво...!? – Джой гледаше с недоумение съществото срещу нея – Какво е това, откъде се взе? – мислеше си тя.
-   Аз...аз бях в гората, къде съм сега!?
-   Хм...къде си!? Това ли питаш? – каза намръщено съществото отсреща – А не трябва ли първо да благодариш, че те избавих от звяра, който те гонеше!?
-   Какво? Звяр...онова!? – Джой беше по-объркана от всякога и то не само от попадането и на това странно място, ами и от неговите обитатели, защото сега около нея се бяха насъбрали неколцина от тези “смешни човечета”.
Необеспокоявана от тълпата около нея, тя се изправи, изчисти се и огледа наоколо. Беше попаднала в една приказна гора, където зайците стояха по дърветата и пееха, а птичките подскачаха по малките полянки... Всичко беше наопаки, а хората, хората бяха най-странните същества, които беше виждала, дори не можеше да ги нарече хора...малки и изгърбени със зелена кожа и черни малки очички, бели коси и с пискливи гласчета. Всичко беше толкова приказно...
Джой потърка очи, за да се увери, че не сънува.
-   Истинско е... – ококорена от изненада,продължи – като в приказките...и тези човечета, толкова са сладки и мънички – тя посегна да хване едно от тях, но то извади сабята си и прободе пръстта и – Ах! Каква малка сабя, като иглите, с които шие мама – Джой се изсмя и бавно закрачи през гората, удивлявайки се на чудесата събрани в нея.
Стигна до една малка полянка, на която имаше събрани много човечета, едно от тях беше застанало на малка трибуна и говореше нещо, Джой седна до едно дърво и се заслуша.
-   ... Не ни стига звярът, ами сега и това момиче...
-   Но сър! – обади се едно човече от първите редове – Тя е безобидна, виждал съм и други такива, още е дете, ако я оставим – ще умре...или от глад, или в лапите на звяра.
Човечето на трибуната направи кисела гримаса, при която Джой се изкикоти. То я видя, пое си въздух и продължи...
-   Добре тогава, нека остане, но на ваша отговорност Мосю... искрено се надявам да сте прав, защото от решението ми зависи сигурността на цялото село.
-   Разбира се, аз ще се погрижа, както вече казах...безобидна е, бъдете спокойни.
Джой се приближи до своя настоящ настойник, внимавайки да не настъпи някого и внимателно го бутна с показалец по рамото.
-   Господине...
-   Мосю! – сопна се малкия белобрад човек – Ще се обръщате към мен с “ Мосю “! – той вдигна надменно, малкото си носле и изгледа Джой изпитателно.
-   Добре...мосю. Що за странни хора са това!? – помисли си тя – Бихте ли ми казали къде съм, и кои сте вие?
-   Вие, малка госпожице сте във Феландия – Джой беше чувала за Финландия, но за Феландия – никога – А ние... – продължи дребничкия господин – Ние сме последните оцелели от Малчовците – народ, който някога бил славен и богат, а сега се състои от една шепа, било то буквално или преносно, хора.
-   А...къде ще живея? – попита малката девойка.
-   У дома, нали аз отговарям за вас...е, ще трябва да направя някои модификации на жилището си, но поне няма да спите в гората.
-   Еми да тръгваме тогава! – Джой нямаше търпение да види това “у дома”, не можеше да си представи и малка частичка от техните къщички, тя беше разбрала едно – те са непредсказуеми, и очакваше всичко.
Поради съображения за сигурност, настоящия и “родител” се покатери по нея и седна на рамото и... от там той даваше напътствия по пътя, към дома.
Малката Джой вървеше през гората с ококорени очи и зяпнала уста, не вярваше на очите си... В този свят нямаше нищо, което тя да е виждала...
-   Спри!
-   Какво...Да...Защо!? – измъмри Джой с недоумение..
-   Коя си ти?
-   Аз ли!?
-   Кой друг бих могъл да питам?
-   Може би мен! – малчото се беше освободил от буйните коси на Джой и сега гледаше надменно дръзналият да ги обезпокои.
-   А...мосю...!?! извинете, а на вас госпожице, би трябвало да се представя...
-   Стига си фамилиарничил Арну, пусни ни да влезем! – прекъсна го малчото...
-   Да, господарю!
-   Мосю, колко пъти да ви казвам...Мосю Лейрон, толкова ли е трудно...
-   Та...госпожице, ще ви помоля да продължите..
Но Джой не чуваше....
-   Госпожице...!
Всичките и сетива бяха заглъхнали, тя дори не усещаше как малкото човече дърпаше косите и...беше вперила поглед пред себе си и сякаш я нямаше за останалия свят.
-   Толкова е хубаво – възкликна тя – и цветно...
-   Джой, Джой – крещеше в ухото и Мосю Лейрон.
-   А....да...Мосю, кажете!
-   Да ви кажа!!! От половин час ви крещя да продължите да вървите..
-   Добре.
Нашите герои стигнаха до входната врата на къщата, която уви беше твърде малка....всъщност в този свят всичко беше твърде малко за Джой...
*****
Ту би кънтинюуд
Мълча и следвам те в нощта, ти мъчиш се да ми избягаш, но знаеш името ми е Смъртта

Неактивен KpaTyHkA

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1684
  • Пол: Жена
  • Firebird/Phoenix
    • Профил
    • http://www.myspace.com/kpatyhka
Лично творчество
« Отговор #91 -: 2007-04-15, 19:45 »
Вики, страхотно е! Все по-добра ставаш, все по-издържани неща... запозвам да ти се възхищавам на таланта  

Тише, довърши го. Увлекателно е
Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

Неактивен KpaTyHkA

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1684
  • Пол: Жена
  • Firebird/Phoenix
    • Профил
    • http://www.myspace.com/kpatyhka
Лично творчество
« Отговор #92 -: 2007-05-29, 01:40 »
от трите последното най-много ми допадна... започват от никъде и свършат без край... харесвам такива неща - ти умееш да ги пишеш, но опитай да завършиш някое - интересно ми е какъв ще е крайния резултат    
Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

Неактивен KpaTyHkA

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1684
  • Пол: Жена
  • Firebird/Phoenix
    • Профил
    • http://www.myspace.com/kpatyhka
Лично творчество
« Отговор #93 -: 2007-05-29, 02:22 »
Ми хах... клишета надали... не си представям разказ-клише... ама може и да си права  искаш да кажеш типичен сюжет предполагам... което пак не го лишава от чар, оригиналност. Зависи.. ако искаш пробвай да пишеш с ретроспекция... аз обожавам така да пиша, пък и е  някак си по-лесно  

Ще чакам нещо по-цялостно  
Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

Неактивен KpaTyHkA

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1684
  • Пол: Жена
  • Firebird/Phoenix
    • Профил
    • http://www.myspace.com/kpatyhka
Лично творчество
« Отговор #94 -: 2007-05-31, 11:17 »
хм... много ми хареса, не очаквах, че говориш от мъжки род до края  странно, истинско... прекалено истинско  Нямам никаква забележка, даже правописна грешка не видях
Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

Неактивен Elly

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1229
  • twisted trophy hunter
    • Профил
    • http://www.myspace.com/halfheartedd_
Лично творчество
« Отговор #95 -: 2007-05-31, 16:11 »
Емиии преди време бях пуснала подобие на този разказ но не завършен... Преработих го ...Е надявам се да съм намерила това което му липсваше и да ви хареса  

Чух нещо... Сякаш ти ме викаше... Приближих се с бавни стъпки, тихи, отшумяли  до стаята ти, и сякаш викът ти ставаше все по-далечен, все по-губещ живота си. Почуках, ти не ми отвори... Потреперих, ледени тръпки ме побиха... Страх ме беше да те видя... В този момент не знаех защо, но все пак влязох и те видях- с ръце нарязани и с кървава усмивка на лицето, която няма да забравя... Кошмарна, ехидна, страдаща ...  Прегърнах те, а ти седеше все така вцепенен, с този  поминък от усмивка и ме вледеняваше до болка, болка суха, мрачна , смъртоносна... Не помня колко време седяхме така... Помня само как кръвта от   раните ти капеше по треперещите ми ръце... Сълзите напираха в мен... Но нямах сили да заплача... Едвам пророних “Защо?” И отново всичко потъна в дълбока тишина, кънтяща...Кръвта продължаваше да се стича... След малко ти отвърна “Страх ме е...” Останах без думи. “Та какъв страх?”- сякаш мина през съзнанието ми и чу всяка моя мисъл... “Самотата- промълви ти... Болката от нея е много по-силна от раните, които виждаш“...  Кръвта продължаваше да се стича. Погледнах лицето ти,  бе пропито от болка... Кръвта продължаваше да се стича... Лицето ти беше ужасяващо бледо, почти мъртвешко... Очите ти- пресъхнали, но сякаш пълни със сълзи, бяха  загубили всякъкъв цвят-  мечти, даващи смисъл на живота... Живот, който аз не виждах вече... Кръвта продължаваше да се стича. Беше се втренчил в един предмет... Загледах се в мрака и видях... Снимка... Бяхме само ние, двамата-  прегърнати и усмихнали се на живота ... Но сега той ни се присмиваше... Кръвта продължаваше да се стича... Ти каза : “Обичам тази твоя усмивка, ще я видя ли някъде там, където ще се загубя?”... Сякаш издъхвах вече, нямах сили  да те излъжа и да кажа, че всичко ще е както преди ... Усмивки, копнежи, мечти, слънце... Не можех... Защото аз самата  бях сляпа вече за тези красоти... Смъртта те обгръщаше. Притиснах те силно и тогава ти си отиде... Завинаги... Стояхме само ти и аз в онази стая, твоята, тъмната, сгушили се в мрака, вкоченени от студения страх, страх потушаващ живота... Кръвта спря да се стича...

Неактивен KpaTyHkA

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1684
  • Пол: Жена
  • Firebird/Phoenix
    • Профил
    • http://www.myspace.com/kpatyhka
Лично творчество
« Отговор #96 -: 2007-06-01, 10:33 »
Като изключим това, че си използвала няколко думички неуместно е много добро  Доста депресирано, но добро  
Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

Неактивен ShaMana

  • потребител/ка
  • *
  • Публикации: 18
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #97 -: 2007-06-13, 17:16 »
http://shamanasf.spaces.live.com/ Има някое друго написа нещице от мен на този сайт. Ако някой има желание може да хвърли едно око.

Честно казано съм доста впечатлен от разказите който прочетох тук, наистина са много хубави. Мога да кажа само едно Браво и продължавайте със същия замах.
« Последна редакция: 2007-06-13, 18:11 от ShaMana »

Неактивен ShaMana

  • потребител/ка
  • *
  • Публикации: 18
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #98 -: 2007-06-14, 20:25 »
Огледало


Човешката душа е много крехка. Може да бъде съкрушена с един замах. Най-малкото нещо може да сломи и най-големия човек.
До такава степен на отчаяние, че дори той сам себе си не би могъл да се познае. Поглеждаш се в огледалото в един такъв момент,
и виждаш една празна черупка като призрак който гледа в празнината на безвремието. Обречен да се лута във вечноста,
загледан и замислен, той те гледа от другата страна на огледалото. Обърщаш се и побягваш. Бягаш, но на къде. Бягаш докато не се замъгли погледа.
Бягаш докато не се изтощи сърцето което със сетни сили се опитва да възвърне нормалните си функции. Бягаш докато не откажат краката, който
под тежеста на твоето тяло се гънат свободно. Бягаш докато не разбереш, че не можеш да избягаш. Този призрак от огледалото те следва неотлъчно навсякъде
където погледнеш. Той е твоята сянка, следваща те навсякъде до края на живота ти. Умората наделява, падаш изморен. Дишаш тежко... Сълзят ти очите.
Сълзят по едни бледи спомени, и тези спомени ти припомнят всичко отново. Придобил нови сили ти отново побягваш, докато не паднеш отново и отново.
И отново... И отново....... Слънцето вече се скрива, залеза остава дълги оранжеви черти по небето. Красотата на тази картина те облива целия и те кара
за миг да забравиш и да поспреш своя бяг. След малко спомена отново изниква, но ти не се интересуваш, загледан, замечтан, ставаш и се връщаш пред огледалото,
но вече с нова сила. Призракът още е там, но вече не те е страх от него. Той те поглежда и виждаш тъгата в очите му. Малка капка сълза се стича по лявата
страна на лицето му. И през цялото време той е бил просто тъжен и самотен, а ти бягаше от него. Поглеждаш пак и вече виждаш себе си. Чувствата обливат
тялото ти с топли вълни. Избърваш сълзата от бузата си и просто продължаваш напред...... Трябва да мине много време за да се излекува човешката душа,
но все някога някой или нещо ще помогне на този процес и тогава като, че ли живота се преражда от пепелта. Призракът в огледалото придобива форма, а
животът нов смисъл.

Неактивен wild-girl

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 727
  • Пол: Жена
  • Her Infernal Majesty
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #99 -: 2007-06-14, 22:56 »
Харесва ми...странно е....
Неподходящия мъж е като булченска рокля- знаеш, че не е твоята , но това не ти пречи да я пробваш...

Неактивен NoFeaRInc

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1108
  • Пол: Мъж
  • ?????????? ??????
    • Профил
    • http://mario.youaremighty.com/
Лично творчество
« Отговор #100 -: 2007-06-17, 15:10 »
"Спри..! Почакай... Върни се!..."

Плувнал в пот, сепнах се рязко и се огледах трескаво - у дома съм, щурците шепнат своята унасяща, носталгична мелодия; няколко лунни лъча се подават през полу-отворения ми прозорец. Божествено красивата самодива за сетен път се вмъкна в съня ми. Облечена в ефирно, бяло було, тя се рееше свободно из навлажнената от росата поляна; русите й къдрици се подчертаваха от блясъка на лунните лъчи, а снажното й тяло изграждаше омайни форми под лирическите тонове на далечната арфа... Съзнанието ми бе покорено от нейната прелест; сякаш тялото ми само пригласяше на обстановката и се присъединяваше към всеобщата ритмичност. Наред с прекрасните, трептящи струни на арфата, се присъединиха и синигерчета; малки къртици тупуркаха по стволовете на околните дървета. Пристъпих омагьосано към нея, а тя, танцувайки, ме погледна и се усмихна. Белите й зъби придаваха блясък на иначе сияйното й лице. Хвана ръката ми и се понесохме в горещ танц: безкрайността облада съзнанието ми и прошепнах тихо: "Това е блян... Това е Раят.."
Неочаквано музиката спря. Горската принцеса се изтръгна от мен и побегна сред гъстата растителност. Озадачен и уплашен, затичах се в нейната посока, но беше късно- нея я нямаше. Наоколо природата бе обикновена- мрачна и спокойна, от предходната хармония нямаше и следа, а животните бяха изчезнали.

"Сън ли бе или реалност?..."

Хармония. Тишината се разпръсква единствено от нощните създания, работейки неуморно под взора на милионите наблюдаващи ги звезди. Въздъхвам тежко и пристъпвам тромаво към прозореца- в мистериозната нощ назрялата зеленина в малкия парк разстила листата си и покрива като свод същината на парка. Същина, обгърната с тайнствена енергия; сякаш свръхсетивно поле намира мястото си сред безкрайните поляни на привидно спокойния, но всъщност непознат Северен парк. Вглеждайки се по- далеч, усещам сгушените катерички в хралупата, свили се нежно край купчинка лешничета, заедно с импровизирано одеялце от зелени, още дишащи листа. Бодличките на младо таралежче помръдват ритмично, в такт със сърчицето му. Малка лястовичка е забила човчицата си в своето гнездо, топлейки крехкото си телце.

Спокойствие. Зеленина. В пълен контраст с изгарящото ми, копнеещо за мистериозната девойка, неудържимо сърце. Изглежда всичко в природата е намерило своя хармоничен отблясък и е потънало в небрежна дрямка. Но сякаш дрямката е обезпокоявана от различен отенък; елемент от пейзажа, който не се вписва в общата картина. Нещо живееше там сред натъпилия баланс; нечие сърчице тупка и наслагва своето присъствие сред уравновесеното дишане на заспалите създания. Любопитен трепет, привличащ вниманието ми.
Унесен от общия вид на природата, събран в един малък резерват под нощното небе, навличам широка тениска и излизам към парка. Уличката- пуста, единственото нещо, прокарващо идея светлина са тук- таме останалите улични лампи, примигващи напосоки. Влизайки в парка ме лъхва лек ветрец, придружен с разнасяща се есенция от ароматни цветчета, растящи наблизо. Дърветата ме съпровождат, строени гордо от двете ми страни и танцувайки своя собствен танц под отброяването на едва доловимия вятър. Минавам през редиците от величествени стволове, озовавайки се пред гола поляна с наросена трева и трептящи глухарчета. Откъсвам близкото глухарче, треперейки нежно в ръката ми; поемам дълбоко дъх и се взирам в гордо обагрената в жълто-оранжево-червени нюанси луна. Сякаш застанала над поляната и обгърнала всичко в светлина, тъй ярко грее като ден насред пелената на нощта. Тъй нежно и приятно се чувства сред трапчивия аромат и романтичната светлина самотното ми сърце... А поляната е необичайно светла: сякаш нечие присъствие поражда загадъчната светлина...

"Светулки!..." Дузини светулки кръжат пред мен по кратка пътечка, гонейки една друга и палаво допирайки фенерчетата си. Подобно на малки огнени обръчи се въртяха бързо телцата на крехките светлинки. Живите лампички създаваха илюзията за една игра; за гонитба между две влюбени души; за преживяванията на първата голяма любов... Тази игра, съпроводена от игривата флейта и подскачащите струни на ръчно изработена арфа... Въздъхвам тежко и се оттърсвам от спомена. Но музиката още е там- насред пронизващата тишина от природния покой се чуват познатите свирукания на десетки щурчета пред мен; листата потрепват мелодично под отразяването на вятъра... А светулките се преместват бавно към група елички, които потропват с острите си иглички. Взирам се натам и нейде из сенките се подава образ; познатият образ от сънищата! С все същия блестящ бял сукман, неземно було, окичено край златистите къдрици, отразяващи се на фона на лунната светлина и блещукащите живи лампички, оформящи светещ венец около снагата й. Босите й крачета стъпваха леко, грациозно и ритмично във влажната от нощната роса зелена трева. Музиката заобикаляше горската принцеса, както и тя флиртуваше с музиката. Стоя напълно неподвижен, омагьосан от играта на образи; неспособен да различа реалното от имагинерното, истината от съня; загубил изцяло представата за времето около мен и мястото, на което съм. Овладявайки с нечовешки усилия контрола над тялото си, пристъпвам бавно към вълшебното момиче, докосвам ръката й и прошепвам: "Ела с мен, искам да бъдем заедно...". Допрени едно до друго, телата ни се въртят във вихъра на любовен танц, обсипвайки поляната с цветовете на нашата искрена любов. Без да отлепи устни, прочетох мислите й: "Обичам те..." Допирам устните си до нейните и душите ни се сливат както две капки образуват заедно едно цяло... Изведнъж тя се отдръпва с все същата ослепителна усмивка и изчезва мигновенно в гората. Музиката заглъхва, а последният шепот на вятъра носи посланието "Чакай ме, ще дойда отново за теб!..."

"Спри..! Почакай... Върни се!..."

...
Signature.

Неактивен Mars

  • зарибен/а
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 857
  • Пол: Жена
  • exLYCERIA ex.time_for_blood
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #101 -: 2007-07-09, 21:59 »
Зайооо,       Толкова е .. вярно        

Неактивен ShaMana

  • потребител/ка
  • *
  • Публикации: 18
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #102 -: 2007-07-11, 00:51 »
I love your precious heart .... шепнат устните ми. Устни на любовник, устни на влюбен, устни на човек. I love precious heart! Казвам това което мисля, и мисля това което казвам .... Don't ask me, what you know is true. Don't have to tell you ... I love your precious heart. Омагьосаната любов която допълва душата ми. Любовта която носи щастие в живота, любовта която дарява с усмивки. Любовта която носи сълзи.... I love your precious heart.... I love you.

Inspired by Tall Paul Vs INXS - Precious Heart (Lush Remix)
« Последна редакция: 2007-07-11, 00:52 от ShaMana »

Неактивен Lil' L

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1320
  • Пол: Жена
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #103 -: 2007-07-17, 13:54 »
Тва беше доста силно..
Ох сори тва беше заа "Майната ВИ! " по-нагоре нещо пропуснах цитат  
« Последна редакция: 2007-07-18, 14:54 от ???? »

Неактивен wild-girl

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 727
  • Пол: Жена
  • Her Infernal Majesty
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #104 -: 2007-07-22, 15:35 »
Но и това второто е много хубаво.....страшно много ми схаресва...
Неподходящия мъж е като булченска рокля- знаеш, че не е твоята , но това не ти пречи да я пробваш...

Неактивен xxx

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1313
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #105 -: 2007-07-30, 23:41 »
Ей, кръвопиещият заек! Пишеш добре, хареса ми(не че те интересува точно мойто мнение, де, ама аз да си го дам)
Ето един сайт, дето може да се регнеш и да си  публикуваш й там творбите. Там  има хора, които претендират, че са  творци и те също могат да дават мнения за твоите творения.
 http://www.stihovebg.com/

Неактивен Lil' L

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1320
  • Пол: Жена
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #106 -: 2007-08-06, 01:23 »
Защо...защо винаги другите са щастливи за сметка на моето страдание?! НЕ, това, че "живота е такъв" НЕ Е оправдание! Защо винаги става така, че другите се чувстват добре, докато аз УМИРАМ?! НЕ, НЕ Е защото "сама си го правя"! Кога отново ще дойде момента, когато и аз ще изпитам истинско щастие и СПОДЕЛЕНА любов?!
Не знам...но вече всяка следа от топлина в сърцето ми изчезна. То се вкочани, на негово място остана нищо повече от буца лед. И няма кой да запали дори най-слабата искра, за да разтопи този лед и да върне живота на това сърце.
Най-ужасното е, че преди не беше така. Преди то можеше да изпитва всичката възможна любов и да даде всичко, което можеше....на един човек. Един човек, който така безмилостно постъпи с него, че то се затвори. И оттогава не допусна никого повече там. Разбира се, след това имаше много ключове, които се опитваха да го отключат, но забивайки се в него, само го нараняваха. И сърцето разбра, че това всъщност са ножове, така добре маскирани като ключове, че то продължаваше да бъде наранявано. С всеки опит на "ключовете" да проникнат в него, то се разкъсваше все повече и кървеше ли, кървеше. Но не. То беше решено никога, НИКОГА повече да не допусне нищо вътре в себе си. А ключовете продължаваха да го разкъсват, причинявайки му неописуема, невъзможна, НЕПОНОСИМА болка. То я търпеше много, много време. Но силите му постепенно намаляваха. Докато не дойде един определен момент. Моментът, в който се появи онова странно усещане. Беше плашещо, но и страшно красиво, едновременно чувство на отвратителна болка и убийствено спокойствие. Сърцето сякаш бе чакало това чувство с години. Постепенно ключовете се отдръпваха и болката намаляваше. Постепенно....болката спря. ВСИЧКО спря.

Защо ли?

Защото не беше останал повече живот в него. Всичката кръв във него беше изтекла. Заедно с последната надежда то някога да изпита каквото и да е. Ключовете го бяха....убили.

......................И остана само една буца лед................................


So...i bleed.... I BLEED..... and i BREATHE...NO MORE.




Писах го в даскало преди няколко месеца...дам.
« Последна редакция: 2007-08-06, 01:29 от ???? »

Неактивен TheBloodthirstyBunny

  • зарибен/а
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1182
  • Пол: Жена
  • In the middle of Nowhere
    • Профил
    • ???????
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #107 -: 2007-08-12, 18:39 »
"Спомените удрят право в сърцето!"

Едно усмихнато лице, ме гледаше от снимката пред мен. Стар приятел, спътник в живота , човек - тръгнал по- негова си, различна пътечка .
Помня онзи ден. Смяхме се до припадак, тичахме през мократа трева, не спряхме да говорим. Беше просто ден- един от многото.
 Януари! Странно, но валеше дъжд. Всичко се промени толкова внезапно, а  ти ми липсваш , както детството, което ме напусна от отдавна. Леки мисли галят, сега, съзнанието ми, нашепвайки ми за един живот, изпълнен с емоций и красиви мигове. Ще ги помня вечно, защото сърцето ми е тук и ги събира един по- един. Бие така спокойно, знаейки ,че всичко ще е наред, щом някога го е имало това щастие в малкият , невзрачен момент. В следващият миг полудява, туптейки с цялата си сила и ми носи някогашните чувства. Сякаш съм се върнала отново към даденият ден - изживяла съм го!
  Трудности, проблеми, съпътствали приятелите ми или мен. Мигове на погром или величие. Чувство на победа.
Леко затварям тази страница от старият албум, разкривайки друга, вълнуваща усмивка. Две или три!
"Какво ли щях да правя без тях " минава през главата ми. Внезапно си спомням гласовте им, сълзите и незгодите през, които преминахме заедно. Хиляди мигове се изреждат пред очите ми, спомени и още изскачат от разбърканата ми памет... и сърцето започва да бие силно, донсяйки по един миг, който спира диханието ми.
 Пoмниш ли онзи див ден, когато слънцето не спираше да грее, а дъждът валеше ли, валеше. Сякаш се спречваха помежду си, за да победят, а ние с теб тчиахме ли тичахме, за да постигнем целите си. Тичахме към бъдещето, носейки големите си чанти, пълни с минало. Пазейки ги толкова внимателно и отново с онази усмивка. Заедно, завинаги!

    Листата създаваха вяло впечатление, за илюзия, но ние знаехме, че всичко е истиснко - всяко вдишване, движение, примигване! Сянката , която образуваха, трептеше внушително по земята. Плъзкаше се напред, а после лекичко се връщаше, а малките зелени деца на дръвчетата за пореден път си игареха с вятъра. Всеки се смееше. Не спирахме да говорим, без да осъзнаваме как лети времето, ние просто живеехме. Вниквахме в това, което ни харесваше и се наслаждавахме на резултатите. Бяхме готови да дадем всичко, което имаме, да отделим , колкото е нужно и накрая оставахме щастливи.

                                                       Бяхме себе си! Бяхме истински!

Неактивен blackhearted

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1093
  • Пол: Жена
  • Blood Junkie
    • Профил
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #108 -: 2007-08-13, 18:46 »
~Това го бях писала пред месец..може би два.. И днес отново попаднах на него.. и реших да го споделя ^^


Големият черен часовник тежко отброяваше секундите-вечност на мълчание в душата ми.Празни часове и улици от очаяние.Сълзи от злато и напразно признание.Стъпките ти кънтяха като далечна камбана в съзнанието ми.Исках да спрат...или да се усилят.Ако спрат,ще знам,че си си тръгнал завинаги,а ако се усилят..ще знам,че може би се връщаш и отново ще те видя.Няма да си само болезнен спомен,изгреждащ толкова блед и изтощен..сякаш е от предишен живот.Нямам желание да съм като заклещена между минало и настояще.Може би ако изчезнеш напълно,ще мога да дишам свободно..отново.А ако се върнеш,може би ще имам отново онова по детски наивното..желание за живот и опознаване на всичко непознато.Знам,че си..дим,който се задържа за секунди и се губи в пространството... Малкото мигове с теб успяха да върнат онова,което си мислех,че е погубено завинаги.Събра частиците ми,залепи ме...Направи ме почти цяла..и защо ? За да можеш да ме разбиеш със хиляди пъти по-голяма сила,от която ме бяха разбивали преди.. Сега парченцата от мен не се виждат.Като прашинки са.И се чудя..дали някога ще може да се намери някой който да успее да ги събере на едно място.. Или ще стъпва върху тях,казвайки,че не би направил нищо, което би ме наранило..без да осъзнава как ме наранява,когато напомня за някой друг... И аз не бих могла да го погледна заради самия него..и болката е толкова голяма,че не усещам нищо.Нищо.Празно съществуване.Секунди-вечност на мълчание.Нежелани обещания.Улици от отчаяние...И сълзи от злато.
« Последна редакция: 2007-08-13, 20:16 от Fr0m_h3LL »

Неактивен TheBloodthirstyBunny

  • зарибен/а
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1182
  • Пол: Жена
  • In the middle of Nowhere
    • Профил
    • ???????
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #109 -: 2007-08-21, 14:50 »
Ела
ела...
недей!
ела...

Хапче!


Стаята беше мрачна, изпълнена с чувства.
Полет на птица, безбрежен океан, някъде там - надежда! И пак...

Ела
ела...
недей!
ела...

Хапче!

Едно легло! В дъното , самотно, не на мястото си.
 Прекършена решетка, истиснко сърце- здраво и красиво, ненадрано!

      Мечта, дихание и отново болка... болка дълбоко в сърцето!

Окови! Държаха краката ми, а аз имах криле - за жалост подрязани! Защо всичко се размазваше? Кои бяха тези хора, защо постоянно й говореха нещо, което тя не чуваше. Викове, мечти, желания, наредби... нищичко не долавяше, не разбираше! Защо един сън я преследваше постоянно. Лице, чужно лице - непознато! Или защо не можеше да си спомни, чие е ? Извивките, усмивката ... бяха и така познати - сякаш нейни! Кой беше той? И пак, и пак и после всичко свършваше... Просто това лице и миг, който не разбираше, който не помнеше! А после пак тези хора и отново купища миризми и вкусове, които не долавя, звуци. Само тази стая, която беше нейна. Която би трябвало да бъде нейна. " Не помня да съм си купувала таква къща! " - Всеки ден минаваше през главата й...  Не помня да съм си купувала такава къща!
                                ~
Не помня да съм си купувала такава къща!
                               ~
Не помня да съм си купувала такава къща!
                              ~
Не помня да сум си купувала.....
                              ~
НЕ ПОМНЯ....
                             ~
НЕ...

 
                                                       **************

- Много извинете, госпожо, но няма начин да ви допусна да я посетите. Тя...  Много добре знаете, че... моите извинения, госпожо, но тя е луда....
- Искам да видя детето си! Искам да я видя! Не ме интересува, какво говорите! Тя ще се оправи! Просто й дойде в повече... онази ... онази измет... ах... просто й дойде в повече!
- Можете да я погледнете само през прозорчето, но сърцето ви ще се разбие. Тук е така... Няма друг изход. Мога да ви уверя ,че я гледаме добре. Има психически отлонения, госпожо! Знаете го!  Мога да ви уверя, че я пазим добре. Няма остри предмети , с които да се нарани, няма цветове, които да я дразнят, всичко е бяло и изрядно... Взима нужните хапчета, за да е спокойна... Всичко е наред госпожо! Всичко е наред....

                                                 ************
Ела
ела...
недей!
ела...

Хапче!


Стаята беше мрачна, изпълнена с чувства.
Полет на птица, безбрежен океан, някъде там - надежда! И пак...

Ела
ела...
недей!
ела...

Хапче!

Неактивен TheBloodthirstyBunny

  • зарибен/а
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1182
  • Пол: Жена
  • In the middle of Nowhere
    • Профил
    • ???????
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #110 -: 2007-08-22, 21:59 »
Благодаря ^^ Всъщнсот нямам нищо против коментарите вече ^^ :) Интеренсо мие как се разбират последните ми глупости ^^

Неактивен Zago

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1184
  • Пол: Мъж
  • Простак - чревоугодник
    • Профил
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #111 -: 2007-08-23, 13:34 »
След като нямаш нищо против коментарите, то нека и аз да изкоментирам.

До тук, почти без изключения, нещата ми харесаха, при това не малко, но за нещастие ме и депресираха също толкова. Може ли някой да ми обясни защо тъмните нюанси са толкова модерни напоследък и нищо весело ли не се вижда около вас, че да ви провокира да драсните нещо по- (да речем) розово?

Много мерси за приятно изгубеното време, ама много ми се ще да се посмея в тази тема. Поне веднъж...
Life is chaos, chaos is life.
Control is an illusion.
Only thing You can control are Your own intentions.
If You start with good intention, You have better chances ending up with good.

Неактивен TheBloodthirstyBunny

  • зарибен/а
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1182
  • Пол: Жена
  • In the middle of Nowhere
    • Профил
    • ???????
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #112 -: 2007-08-23, 14:02 »
Аз съм много позитивен човек всъщност :) Просто... не мога д аразбера и аз  защо нито веднъж не написах нещо... смешничко ... Може би не мога ...или нямам идеи за такова. Ако дадеш пример, мога да се вдъхновя и да драсна нещо ^^ Но ми трябва идея, защото аз ... винаги вкарвам някфа нотка на тъга :) Съжалявам, ако наистина ви влиаят лошо!!!

Неактивен KpaTyHkA

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1684
  • Пол: Жена
  • Firebird/Phoenix
    • Профил
    • http://www.myspace.com/kpatyhka
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #113 -: 2007-08-24, 16:59 »
Ех Викииии, защо не ги доразвиваш тия идеи?Опитай! Толкова си тантлива!!!
Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

Неактивен TheBloodthirstyBunny

  • зарибен/а
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1182
  • Пол: Жена
  • In the middle of Nowhere
    • Профил
    • ???????
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #114 -: 2007-08-24, 18:39 »
Всъщност имам една гарндиозна идея, за която тярвба да останат недоразвити :) Еидн ден ще ми влязат в полза точно така ^^ Благодаря за комплимента (hug)

Неактивен TheBloodthirstyBunny

  • зарибен/а
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1182
  • Пол: Жена
  • In the middle of Nowhere
    • Профил
    • ???????
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #115 -: 2007-09-14, 13:20 »


Гледам те и не мога да повярвам на очите си? Наистина ли ще го направиш?
  Взрял си се така жадно в това мило и невинно нещо. Не виждаш ли колко е измъчено? На никого не бе направило нищо, просто седеше там по задължение, а сега е толкова... напукано. Ах защо гледаш с тази налудничева физиономия, изучаваш го с очите си толкова съсредоточено, протегнал пръстче на милиметри от страните му... Пипнеш ли го ще стане на прах, ще се разбие по хилядите му процепи. Ще го направиш ли? Ти няма да го счупиш, защото дори и от строшеното остават парчета - ти ще го унищожиш в безумието си!
 
Помниш ли денят, в който ти го подариха? Помниш ли колко гладко бе, колко изящно и финно? Сътворено бе само за твоята ръка. Помниш ли как го пое с онези треперещи пръсти, толкова бе развълнуван, че за момент ми се стори, че ще го изпуснеш. Стресна ме, знаеш ли? Доста ме изплаши, когато за секунди не падна от ръцете ти. Сега ми е малко неловко, когато разбирам ,че си го изпускал толкова пъти. Странно, но вече не боли... само ми е неловко. Не ти се сърдя, не съм ядосана... неловко!
  Гладко... гладко... Чуваш ли ехото? Стените правят стенанита, плачът ми  доста по- зловещи не мислиш ли? Ах колко си мил, дори когато правиш това! Свиреп си, жесток дори, но толкова красив. Не мога да не ти го простя. Не мога да не ти повярвам за пореден път , въпреки че виждам лъжата ти. Ето! Затвярям очи за сетен път. Готов ли си?


               И той леко докосна сърцето с върха на пръста си - натрошеното, едва крепящо се сърце. За момент сякаш хилядите конци, с които бе преправяно щяха да го спасят, но то просто се разпадна прашинка по прашинка... Сякаш никога не е било! Никога не е съществувало...

               
"Ще го направиш ли?"





Неактивен Don Dada

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 4483
  • Пол: Мъж
  • the shaman
    • Профил
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #116 -: 2007-09-16, 22:09 »
Хех, това последното даже си го представих като рецитал с музикален съпровод  :). Като тези дето ги даваха едно време по първа и втора програма в късните часове. Добро, добро  :).

Виж, това преди него, честно, не ме кефи. К'во е т'ва "ела, ела, недей, ела"- за хапчето ли става въпрос, за к'во?!? И стилът е малко излишно префърцунен, примерно диалогът някак си хич не ми звучи реално, а нали става въпрос за истински разговор между лекарката/психиатърката/сестрата и майката.
Caralho Voador

Неактивен TheBloodthirstyBunny

  • зарибен/а
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1182
  • Пол: Жена
  • In the middle of Nowhere
    • Профил
    • ???????
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #117 -: 2007-09-16, 22:51 »
Е да ,ама нали знаеш ,че сичку е фалш! Няма истина в тея моите диалози. Всичко е някфа представа! Моментни чувства и е нормално да ... е някфо объркано! Иначе ела,ела, неде ела в случая е за някъф пич. :) да кажем ^^ Ехх забравила съм да пусна текста за Мразя те :) Ей го... и мерси за коментара...



"Мразя го! "Стенеше съзнанието ми. И тогава се сетих за една книга - еидн момент. Толкова силно бе влюбена в него, че когато той направеше грешка, когато я отблъснеше и тя шептеше " Мразя го" Влюбено ли е малкото ми сърце! Едва ли! Просто е тиха омраза, от неразбирането и  нежеланието за такова нещо!
  Ако имах шанса сега да му прочета съзнанието щях да го направя без никакво замисляне. Не бих оставила нещата на течението. Не и този път. Виждам, че не си залсужава и продължавам да драпам като някакво гладно чудовище. Какво изостря така апетита ми? Защо друг път подминавам "вратата" без да се интересувам дали ще се хлопне под носа ми или ще ме поканят по най- милият начин? Искам пак да не се нуждя от път, а да създавам мои алеи.
  Мислиш ли, че можеш да ме контролира като кукла ? Да, ама конците ми се скъсаха току-що и аз вече мога да ходя. Научих се, в опитите да избягам от карфиците, които забиваше в плътта ми. Сляп ли си или просто не проумяваш, че не съм от плат. Не вкусваш ли кръвта, която се лее щом всеки път докоснеш с тези остри зъби кожата ми и я разкъсаш.
  Добре! Под кожата има още... късай , късай... Понасях го до сега, но уви, стигнеш ли до сърцето сам прекрачваш границата. И аз бягам! Скъсвам конците и поемам по прашните шубраци... едвам крачеща, едва дишаща, но все тъй гордо изправена!

 Видя ли? Научих се! Научих се да бродя без конците ти, научих се да живея без сърце и да не се вслушвам в това, което някой се оптва да ми каже. Без теб, без очите ти, без дъха ти, без докосванията ти, без прегръдките ти, без усмивки, без лъжи. Сама! Научих се да не се доверявам, научих се да не дишам, научих се да не гледам красотата на живота. Знаеш ли само, какво ме научи ти - Научи ме да наранявам. И го правя с най- голямо старание от всичко изброено до тук. Влагам себе си в това. Влагам чувствата, които ги няма, влагам онова, което трябва да мине за сърце, влагам мечтите си в това, влагам емоцийте! Научих се и да мразя, сама го постигнах и това, но все пак го умея все тъй добре.
 
  Винаги трябва да жертваш нещо нали... за да е равностойно! Сега ще ти кажа, какво забравих, глупако, и дано ти никога не докоснеш това що загубих из шубраците. Забравих да обичам, забравих да прощавам, забравих как ставаше онази работа с милите думи. Очите ми спряха да виждаш красоти , а само кални локви. Слънцето беше просто една материя, а звездите някакви си кълба. Морето нямаше вълни, но и не бе спокойно, аз просто не се вглеждах в него! Не се вглеждам! Хората са ми играчки, но не... не бяха кукли, защото е опасно... да не би внезапно и те да се откъснат от тези гадни, прерязващи конци.  Забравих и сълзите. За какво са ми? Всъщност очите ми пресъхнаха. Помня как се изтръгнах от това, което ме задържаше, и също толкова ясно помня очите си-  Там беше суша...
       За мен си труп, а вонята ти ме преследва - воня на гнило! Само смрад ли ми остана от теб?
       

Неактивен SheAndHerDarkness

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 118
  • Пол: Жена
  • Psycho-Logic
    • Профил
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #118 -: 2007-09-20, 23:09 »
Прекрасно е... и ми е много познато всъщност, познато като чувство  :-X Наистина е невероятно!
What is our flesh for,
if not to feel our mortal shell!
What is our soul for,
if not to know we never die!

Неактивен TheBloodthirstyBunny

  • зарибен/а
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1182
  • Пол: Жена
  • In the middle of Nowhere
    • Профил
    • ???????
Отговор на: Лично творчество
« Отговор #119 -: 2007-09-26, 22:05 »
Благодаря много :) Ето и единствената ми работа, която съм правила повече от 30 мин :) иии е завършена... и леко различна :) Не знам дали би ви харесала :) До сега не съм писала нещо подобно май :)

Ако имахте пистолет, бихте ли го изполвали... просто така - на посоки! Без замисъл, без чувство... ето така. Бам! А куршумът поема естественият си път... пътят , който сте му отредили. После сваляте дулото и с лека крачка продължавате по прашната алея, запалвайки поредната цигара и отпускайки се в удоволствието, което носи.
   Къде е отишъл куршумът? Така и няма да разберете, но какво значение има, вие дори не сте чули тихото му шумолене, докато раздира въздуха! Къде е изпепеляващата ви любов, към тази отхвърлена материя?Къде е нежността, вниманието ви...?
 Знаете ли, отегчавам се всеки път да водя този диалог с вас... Не! Не се изразих правилно, всеки път водим различен диалог, с различни обръщения, но нека веднъж не се впишем в историята. Нека обърнем внимание, на тези , които дори не подозират, че могата да бъдат споменати, не и тук разбира се!
     
                                    ************
         Беше си човек на раздора! Не случайно живееше в тази разхвърляна стая, в тази забутана сграда, с тези безумни съседи. Хаус тярбваше да бъде името му, но сякаш нарочно майка му го бе кръстила Робърт. Роби! Просто малкият, див Роби, тичащ по цял ден и играещ с приятелите си безгрижно. Защо носеше това име, родителката му не пожела да сподели, но очевидно причина имаше. Жалко, че тя потъна на няколко метра под земята с все бедната женица, но уви... както казваше често баща му, а и останалите хора, такъв е животът. Каквото е писано, ще стане! Странно но Робърт не смяташе така. Обичаше да философства с часове над смисъла на живота, а относно съдбата - далеч беше от мислите за съществуването й...
 И все пак Роби стана голямо момче, отдели се от семейството си и както се очаква от всяка една личност , пое животът си " в ръце". 
  Красив беше и умен. Не му липсваше чар и онази усмивка, която ти скосява крачката. Често се гледаше в огледалото с наивна усмивка, разсъждавайки, кои са недостатъците му, кои са положителните черти и прочие, и също толкова често не откриваше нещо съществено в себе си - Скромен беше!
А отсносно половинката му - Сякаш този човек не искаше да се замесва в толкова дълбоки води- инстинкт ли го наричаха хората, самозащита, но уви фактите излизаха на показ. Женска аудитория не липсваше, но Роби очевидно нямаше намерение да се вгледа в нея. Всъщност.... имаше една прелест за него, едно желание, имаше една слабост това момче! Ах тази страст, която го теглеше към рисуването и с каква любов твореше. Човек би казал, че бе вглъбен! Какво значение има мнението на човекът в скучая, нали има бяло платно, моливи, палитра, нали има шарки и цветове... Аххх каква прелест, каква красота... И Роби рисуваше ли, рисуваше! Дни и нощи, от сън се будеше само за да се вкопчи в своето малко удоволствие!
   Една ранна утрин под прозреца чу див кикот примесен с детско гласче, което викаше името му. Когато се показа видя малко момиченце, едва успяло да се скрие зад ъгъла на блока. Не бяха малко обожателките му и честно възрастта им беше различна. Дори и възрастните жени намираха пламъка в това незаинтригувано, сякаш от нищо, момче, малките момиченца се изчервяваха, когато мине. Той беше принцът от приказките за тях. Не защото беше красив... той просто излъчваше... нещо невероятно.
 Такъв бе...
А сега отново - оцъклил очи срещу бялото платнище, вторачил се в едничката точка драсната нейде там... той изглеждаше толкова необичайно! Нещо се бе изплъузнало между пръстите му! Нещо бе пролазило надолу по триножника и подло напуснало стаята! Къде беше вдъхновението му? Какво се бе случило? 
  Хващайки четката, той винаги рисуваше живота, дарявайки дихание на всяко стръкче трева или птичка, предизвиквайки силни бури пред очите си и творейки хълмове, и долини. Той беше господ, а снежната белота пред него свят - тръпнещ за създаването си!
 Този път нещо бе различно! Нещо грамадно зееше в душата му, беше нещо лишено от емоций - зловещо! А той просто гледаше...
 В притеснението си надраска една линия, но тя сякаш бе мъртва щриха... сякаш бе просто драсканица... Стара мебел, която гледаш всеки ден и не ти носи чувство! Драсна втора, трета и пак нищо.
 Паника! Наддигна се в съзнанието му и той започна да вписва неодържимо различни линий, безцелно положени, но линий! Пак нищо, а той продължаваше с един див поглед, разкъсвайки хартията, продънвайки този така невинен материал към който  винаги се отнасяше с внимание и обич. Неодържимо късаше с викове напиращи в душата му. Истерията го изпълни и той започна да крещи , късайки парче по парче, своята " любима", ранявайки я, убивайки я в отчаянието си!
                                                 ************
Ако имахте пистолет, бихте ли го изполвали... просто така - на посоки! Без замисъл, без чувство... ето така. Бам! А куршумът поема естественият си път... пътят , който сте му отредили. После сваляте дулото и с лека крачка продължавате по прашната алея, запалвайки поредната цигара и отпускайки се в удоволствието, което носи.


 Сега сте в една стая... стреляйте, млади ми читательо! Стреляйте докато имате възможност, стреляйте без да поглеждате накъде отива творението ви, на къде отива убийственото късче...

                                   **********
Внезапно, младият художник спря в яростта си, спря на място, а от гърдите му се откъсна стенание! Очите му се разшириха, пръстите му се свиха ковулсно, а четчицата падна на земята. От устата му текна струйка кръв, а краката му  поддадоха. Падайки видя белият лист, надран , разпокъсан, черен - запълнен от толкова много линий... И отново съзря красотата в тази пуста празнота, отразена на изстрадалото платно, тази сътворена истерия. Всяка линия носеше чувство, всяка черта бе толкова изящна в грубостта си. Всичко се размаза и постепенно изчезна, а той просто умря в агонията си!
   Един, единствен куршум бе намерен дълбоко в гърдите му! След дълго разследване, полицията откри от къде е бил изстрелян куршумът, но нищо повече. Нищо повече!  Скоростната частица долетяла от отсрещната сграда, от някаква си празна стая. Отпечатаци никакви! Сякаш никога, никой не бил стъпвал там!
  След като картините му бяха открити три дни по- късно в една стара стаичка, наподобяваща килерче в дъното на апаратамента му - всички така нежно увити и прибрани - не бе нужно много време, за да бъдат оценени и продадени на доста висока цена... Години по- късно името му бродеше от уста на уста, а картината- да онази финална картина пред която бе издъхнал, великият художник - тя бе обявена на търг... Ех, този Робърт!

                         ************
Ако имахте пистолет, бихте ли го изполвали... просто така - на посоки! Без замисъл, без чувство... ето така. Бам! А куршумът поема естественият си път... пътят , който сте му отредили. После сваляте дулото и с лека крачка продължавате по прашната алея, запалвайки поредната цигара и отпускайки се в удоволствието, което носи.

   Къде е отишъл куршумът? Така и няма да разберете, но какво значение има, вие дори не сте чули тихото му шумолене, докато раздира въздуха! Къде е изпепеляващата ви любов, към тази отхвърлена материя... къде е нежността, вниманието ви...?
   
     Следващият път ви съветвам да помислите! Кой знае... този път убихте героят ми, следващият, може да се окажете на неточното място, в неточният момент и да убиете самият себе си!

 



Извинете за печатните, правописни и пунктоационните грешки! :)