Автор Тема: Лично творчество  (Прочетена 86697 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.    

Неактивен Mars

  • зарибен/а
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 857
  • Пол: Жена
  • exLYCERIA ex.time_for_blood
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #60 -: 2006-12-03, 16:59 »
Интригуващо...чакам продължение   много е интересно, Вики!!! Бравоо    

Неактивен blackhearted

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1093
  • Пол: Жена
  • Blood Junkie
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #61 -: 2006-12-08, 13:45 »
~Харесва ми като идея,но мисля,че трябва да поработиш повече върху него и най-вече върху римичките... е,ако целта е да бъде стих...,а не проза в стихотворна форма... Anyway... I Like It  

Неактивен kric

  • зарибен/а
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 116
    • Профил
    • http://www.myspace.com/kricc
Лично творчество
« Отговор #62 -: 2006-12-08, 22:28 »
Gothikka , SHEMETNA мерси, но никога не съм можела да пиша в рима  незнам не ми се отдава много писането  
SHEMETNA с твоята намеса е страхотно!
"Недей ми разказва за безоблачни дни,
недей ми обещавай лазури и слънче.
Аз си имам сивото на мъглата и дъжда,
аз съм собственик на лошото време."
                                    Богомил Райнов

Неактивен blackhearted

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1093
  • Пол: Жена
  • Blood Junkie
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #63 -: 2006-12-09, 09:52 »
~Никой не се е родил научен ^^  

Неактивен Mars

  • зарибен/а
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 857
  • Пол: Жена
  • exLYCERIA ex.time_for_blood
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #64 -: 2006-12-09, 19:37 »
Според мен е важно да не се загуби идеята на автора след преработката   бтв много яко е станало  

????

  • Гост
Лично творчество
« Отговор #65 -: 2007-01-10, 11:33 »
Всъщност сега почвам тва са едни от първите

Неактивен erdbeermund

  • шашма
  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1015
  • Пол: Жена
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #66 -: 2007-01-21, 01:28 »
Студ... Снегът вали на парцали... Стъпките й вече са затрупани... Чака там часове... Не може да издържи повече... Устните й търеперят, цялата е полилавяла... Чувства, че заспива... Вече почти не усеща пронизващия студ...
   - Ще го изчакам... Сигурно вече идва... Наблизо е...
   Свива се до дървото. Небето е лилаво... Всичко наоколо е бяло... Колко е красиво всичко... Колко е красива нощта, в която те ще бъдат най-после заедно.
   Тя помнеше всяка негова дума... Всеки малък жест, всяка усмивка. Всеки поглед. Всяка секунда заедно минаваше през главата й. Едва-едва се усмихваше, беше премръзнала.
   Помнеше, когато вчера двамата седяха тук, до същото дърво... Тяхното място. Мястото, където се криеха от реалността, където бяха спокойни, където бяха заедно.
-   Утре ще избягаме! – й каза той – Вярваш ми, нали?
-   Да, вярвам ти. Бих ти поверила и живота си! Обичаш ме, нали?
-   Да. Обичам те повече от всичко на света!
Но къде е той? Защо още го няма... Беше се свила на кълбо, едва издържаше...
Малка сълза падна върху порцелановото лице. Тя щеше да го изчака. На всяка цена. Клепачите се затваряха. Не чувстваше вече тялото си. Сякаш студът беше заледил кръвта й и сега цялата се бе вкочанясала. Не чувстваше вече нищо. Не виждаше друго, освен черна празнота... ‘Чакам те’

   В същия момент, в една бяла стая, в едно легло, двама бяха хванали ръцете си:
   - Вярваш ли ми?
   - Да, вярвам ти! Обичаш ме, нали?
   - Обичам те повече от всичко на света...


p.p. е, то така става, като прекаля със слушането на депресарска музика...
« Последна редакция: 2007-01-21, 01:30 от erdbeermund »
Dancing with the devil in the pale moonlight...

Неактивен KpaTyHkA

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1684
  • Пол: Жена
  • Firebird/Phoenix
    • Профил
    • http://www.myspace.com/kpatyhka
Лично творчество
« Отговор #67 -: 2007-01-21, 12:30 »
Абе добре влияе депресарската музика на литературните ти способности! Харесва ми !
Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

Неактивен galissea

  • потребител/ка
  • *
  • Публикации: 20
    • Профил
    • http://
Лично творчество
« Отговор #68 -: 2007-01-25, 23:53 »
Всичко започва от тук. От празния лист хартия, който постепенно се изпълва с редици от малки черни буквички. Думи. Празни, не носещи нищо в себе си, лицемерни и скверни думи.
ЛЮБОВ, НАДЕЖДА, ВЯРА...
Има ли някой, който не им се е подиграл? Има ли останал човек, който не ги е затирил в калта и затворил вратата на сърцето си за тях, заключил я с катинар и дебела решетка?
За какво ми е любов? Кого другиго да обичам освен себе си? Аз сам определям пътя си и всеки който застане на него ще бъде пометен. Защо ми е да си губя времето с такива неща като любов...
Пропъдих я отдавна от душата си тази мръсна, развратница любовта. Как така ще предлага сърцето ми? Коя е тя че да го прави?! Нека върви сега сама по калните друмища на този застоял и плесенясъл живот. Така ще я накажа аз за всичко което ми причини. Оставих я там, на кръстопътя, още когато разбрах, че принцове и принцеси има само в приказките и всички хора не са нищо повече от изправено вървящи животни. Нека й сега, нека види какво е в чуждите души. Нека види тия, дето изричат толкова често „обичам те”, че вече са забравили напълно за нея. Нека сега разбере как чисто и сляпо вярвах в нея с такава вяра на която е способно само едно дете, а тя ме предаде...
Да и за тази вяра ще поговорим. Да, и тя си замина. Един ден се събудих и нея я нямаше. И до ден днешен не разбрах открадна ли я някой, сама ли избяга. И си помислих тогава, наранен от тази нейна груба постъпка, помислих си „че за какво ми е вяра?” и отворих широко очи да видя дали ми трябва тя. Не.. и тя ми беше ненужна, за какво ми е сред тия лъжливи хора вяра? Остава само и да вярвам в безмислените им и празни думички, да се надявам, че нещо ще се промени.
А... и до нея стигнахме... до надеждата. Как само ми се иска да кажа, че и нея съм изгонил. Уви, тя не иска да си тръгва. Тя е като скитница – току изчезне в някой голям дъжд, когато капките се сипят една след друга от надвиснал черен облак и току, като блудница, се завръща малко преди да спре бурята и носи дъга със себе си. И така ми ги доведе един ден. Събраха се пак трите под покрива на изнемощялото ми малко сърце. Върнаха се да ме довършат. И те го знаеха и аз го знаех, но какво можех да направя. И създадоха те най – смъртоностното оръжие: да вярваш, че има любов в празните и студени души на хората и да се надяваш, че този път ще си прав. Сега бавно и мучително ме убват. И тъй и аз си останах като малките деца, с тия техни чисти души, вярващи че Дядо Коледа не ги е забравил, очакващи го да се спусне през комина, кътащи в тези малки техни сърчица всичката вяра, надежда и любов на света.
Да, всичката. Защо ли? Нима в твоето сърце има от тая чиста любов. От любовта заради която принцът се бие с великани и зли вещици за да освободи любимата си. Нима в твоето сърце има от тая чиста вяра в чудеса, в хората ако щеш? Нима в твоето сърце има лъч надежда, на който се грее цялото ти същество? Ако има, изхвърли ги навън. Нека се гърчат и трите в калта под краката ти. Не ги допускай да влязат неканени в сърцето ти и да го направят на пух и прах. А ако са вече там, затвори вратата и не отваряй. Не отваряй нито прозорче, не позволявай и една пукнатинка да има в стената, пък дано се задушат проклетите. Убийци! Това са те – УБИЙЦИ!

   Ох, срам....    ама карай...  
It seems what's left of my human side
Is slowly changing ... in me
Oh no, there is no turning back now
You've woken up the demon ... in me

Неактивен KpaTyHkA

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1684
  • Пол: Жена
  • Firebird/Phoenix
    • Профил
    • http://www.myspace.com/kpatyhka
Лично творчество
« Отговор #69 -: 2007-01-31, 10:59 »
Още преди време ти казах,че михаресва  много много
Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

egoist

  • Гост
Лично творчество
« Отговор #70 -: 2007-01-31, 12:19 »
Моля Ви, не цитирайте целите произведения ОТНОВО. Веднъж ги чета, а после 5 минути ми трябват, за да стигна до следващото "произведение", защото има 10 коментара за първото, барабар с него!
Цитирайте само първите 2-3 реда, за да стане ясно кое "произведение" точно ви е харесало и коментирайте.
Моля Ви!!!
« Последна редакция: 2007-01-31, 22:16 от egoist »

Неактивен DaReDeViL

  • зарибен/а
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 342
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #71 -: 2007-02-03, 19:36 »
Случката,която разтресе Габровската Математическа гимназия...

Коко – момчето с двойките    

   В математическата гимназия в Габрово имаше много добри учители...Както и много добри ученици...Но една даскалка бе толкова зла,че едновременно се мислеше за по-могъща от Бог и по-страшна от Дявола...Това бе,мразената от всички физичка  – Християна Донева...Учениците толкова я ненавиждаха,че всички я псуваха постоянно,но никой не се осмеляваше да направи каквото и да било...
   Само едно момче,което бе останало с  четири двойки първия срок имаше малко повече кураж да се изправи пред нея и пусна жалба,за която по-късно щеше да съжалява...Той бе много надъхан да си търси правата и директно белият лист с написаната присъда на даскалката полетя към местния Инспекторат по образованието...Това,може би, бе най-голямата грешка в живота му – да напише жалбата от негово име...
   Естествено както винаги в нашата държава,КОЯТО ТОЛКОВА МНОГО НЕНАВИЖДАМ,но и същевременно обичам родината си, всичко се обърна срещу младежът,който просто искаше малко справедливост...Оказа се,че тази учителка е имала връзки в Инспектората и естествено успя да се измъкне...Момчето си остана с двойката за първия срок(той не бе очаквал по-висока оценка)...
   Времето си минаваше и този инат все не си учеше по физика и естествено получаваше само двойки... Но причината за това беше самата учителка,която толкова ненавиждаше, че с удоволствие би я наръгал с някой нож или застрелял с пистолет,както много днешни младежи си мислят(може би от прекаленото гледане на филми), че всичко,което хвърчи се яде...Но всъщност не е толкова просто,колкото си мислеше... И  ВЪПРЕКИ ВСИЧКО той продължаваше да мисли за убийството на тази зла жена...Само това му се въртеше в иначе,горе-долу, умната глава...Редовно споделяше със съучениците си и те естествено се съгласяваха, че ще се включат в убийството,но разбира се,на шега,а този младеж го приемаше доста сериозно...вече си бе направил план как ще действа,някъде дълбоко в съзнанието...
   Сякаш като часове,дните си минаваха и се оказа,че остават три седмици от втория срок...Ваканцията наближаваше...Толкова бързо бе минала втората половина от десети клас на тези толкова диви,откачени ученици на 11 "б" клас на ПМГ, че те дори не осъзнаваха за  оставащото малко време за правене на лудории и скоро всеки ще излезе във ваканция и няма да я има тази ИЗРУДИЯ, която бе ежедневна дейност...( но тази тема не ни засяга)
   Най-важното нещо за Коко бе, че има три двойки по физика за втория срок и се очертава евентуален изпит по този предмет...Но той беше много добре с училище...Как може една глупава учителка да му провали успеха...Това бе недопустимо!По принцип да,но все пак това бе Християна Донева – жената – "ЗЛОБА ЗЛОБА СЪБРАЛА СЕ Е В МЕН И СИ ГО ИЗКАРВАМ НА УЧЕНИЦИТЕ, ЧЕ МЪЖЪТ МИ НЕ МИ ПУСКА И НЕ ПЕЧЕЛЯ ДОСТАТЪЧО ПАРИ, ЗА ДА МОЖЕ СЕМЕЙСТВОТО МИ ДА ЖИВЕЕ НОРМАЛНО..."
   Бе минала още една седмица и оставаше все по-малко време, но Коко не сядаше да научи по този предмет,който толкова го заплашва...
Вторник:втори час – физика.
   Всички ученици имаха право да се извиняват,ако не са си научили...Точно така и направи Коко:- Госпожо,може ли да ви се извиня за часа?
-Не,съжалявам,но това правило не важи,откакто се оплакаха,че не съм изпитвала устно! -отговори МЪРШАТА, която този ден се мислеше за мно-о-о-о-го повече от Господ...
   Целия клас се намръщи,но никой нищо не спомена....Какво да кажат тези жалки....(да спрем дотук! )... Бяха останали шест минути от часа и тогава учителката каза – А сега да се поизлпитаме...- всички знаеха, че Коко е последен номер и следващата реплика на жената, която бе ПО-ГРОЗНА ОТ СМЪРТТА гласеше: -Да започнем отзад напред ... 26-ти номер, Коко, на дъската!.
Той толкова се вбеси,че не бе сигурен, дали ще преодолее злобата,която се бе събрала в него,без да направи някоя глупост...Ръцете му трепереха,сърцето пулсираше буйно...Наистина бе готов да я заколи ,без да му мигне окото...Без да се замисли, че едно малко момиченце ще остане без майка...Каква ти майка? Та в тази жена имаше ли нещо добро,че да може да се нарече майка...Сигурно това бедно момиче бе ежедневно подлагано на тормоз... То бе по-нещастно от учениците,които само три пъти в седмицата за по четирийсет и пет минути търпяха ЗЛОТО...
   Трите въпроса,задължителни за изпитването бяха зададени на бързо,нямаше време са обмисляне( трима човека за шест минути????????) и двойките бяха написани ... Вече за Коко нямаше друг изход... Той щеше да остане на изпит...
"Но каква ще е реакцията на майка и татко???" питаше се той, но не можеше да намери отговора... По-скоро го бе страх,защото със сигурност щеше да има много тежки за него последици...
************************************
   Сутринта на 30-ти юни бе нормална, но адски напрегната за този тъжен младеж...Той си представяше, че след като си вземе бележника и отиде с приятели да изпие две,три,пет бири за завършването ще трябва да се прибере вкъщи и да съобщи злощастната новина на своите родители...Смесени чувства се въртяха в главата му... Но все пак нямаше как да подправи бележника...всъщност имаше, но нали трябва да се яви на изпит,техните просто щяха да разберат...
   Приятната част от живота на момчето свърши и дойде време да си хване рейса, който да го закара при родителите и да започнат големите скандали... Оставаха му трийсет минути живот в пътуване и след това само можеше да си представя какво го чака... Прибра се и даде бележника на баща си.След като видя, че е на изпит по физика родителят побесня... започна да крещи и му посегна,но не го удари... За малко му се размина боят...Но Коко, който бе дървен философ започна да се разправя и да се оправдава за оценката и тогава започна пердахът... Доста брутален бой беше...Дори му насини лицето и го разкървави жестоко...Но как може за  оценка един татко да бие своето дете???Явно може!
   А какво се случваше в глава на младежа,просто никой не можеше да си представи...Той бе откачил...психиката му се размърда и почти стигна до границата на лудостта...Е,имаше време и да се побърка тотално,може би,след следващия пердах...
   Мина един месец от лятото,изпълнен с наказания и побоища над това толкова добро момче...Баща му го тероризираше и го караше да учи,за да може да вземе изпита,но той толкова ненавиждаше този предмет, че не можеше да разбере нито думичка от написаното...
   След това, изминало време в адски мъки вече Коко не бе нормален... той бе психясал и всеки момент изпитваше все повече чувство за мъст,дори за убийство.(Не може един осемнайсетгодишен младеж за мисли за убиване!?)
   На Следващата сутрин той разбра, че ТОВА Е СЪДБОНОСНИЯТ ДЕН...! Дойде вечерта и се обади на един приятел, за да си намери кола за придвижване до съседния град и убиване на тази жена,причинила му толкова мъки...
-Ало,как си ма нига?-обади се той на един негов приятел,който имаше автомобил.
-Ало,ами много добре,ти как си братле?-отвърна пичът.
-Трябва да ме закараш до Габрово,че имам да свърша една работа...Ще си платя бензина-да,наистина щеше да си го плати,но с последните парички, останали за една кутия цигари и една двулитрова бира Болярка,защото е повече – 2.5 литра.
-Е,окей,нямаш никакъв проблем...-съгласи се момчето и вече мислеше, че става дума за съвсем различно занимание,свързано с нещо зелено... Разбраха се за часа и Коко зачака да дойде мигът на разплащането...
   След около три часа, вече се бе стъмнило и колата пристигна.Натовариха се и заминаха да вършат много лоши дела.Младежът бе откраднал един нож от дядо си, който по принцип му бе обещан подарък.Пристигнаха в Габрово,Коко му каза, къде точно да го закара и веднага молбата му бе изпълнена.-Ако искаш ме изчакай малко, че трябва да съм сам за тази работа-изрече той и момчето с колата вече бе сигурно, че става дума за "зеленото".Беше тъмно и в този затънтен квартал,сравнително отдалечен от цивилизацията нямаше жива душа – перфектно за извършване на дългоочакваното действие...Мина половин час, но никой не се прибираше или излизаше.Точно в този миг една жена се появи на вратата , за да си изхвърли боклука.Това бе тя... Физичката се показа в неподходящия момент...Коко  се нахвърли върху нея и започна да я блъска,докато не я събори на земята...След това и заби няколко доста силни шута в главата...Извади ножа и я наръга в сърцето,след което жената издъхна...Делото се разигра за не повече от пет минути и писъците на жената сс сигурност щяха разбудят доста съмнения и много скоро на мястото щеше да има полиция.Точно затова Коко хукна да бяга и бързо се натовари в колата...Обясни за какво става дума и момчето,което го чакаше бе в такава невероятна параноя, че се разтрепера и не можеше да кара много добре...Но все пак шофираше доста бързо...Прибраха се успешно вкъщи...Най-после малко спокойствие.
   На следващия ден всичко се бе разбрало...Полицията бе отишла,и по трупа на физичката бяха останали  отпечатъците на младежът...Много набързо направиха анализ и заради други провинения свързани с марихуана в местното РПУ имаше неговите отпечатъци...Точно затова толкова бързо разбраха,кой е извършителят.Още по обяд, преди да стане, към утях се бе насочила местната патрулка, за да го арестува...
   Най-гадната част от всичко бе, че Коко е навършил осемнайсет години и делото предстоеше...Щяха да го осъдят и тикнат в затвора за убийство,точно в първата година от пълнолетието...Това бе поредният отвратителен кошмар, появил се  в живота му...Процесът започна бързо,защото семейството на учителката имаше доста връзки и искаха колкото се може по-бързо това "гадно копеле,което уби нашата обична Християна" да бъде тикнато зад решетките...
         ДЕЛОТО:
Датата бе седемнайсети август 2007 година, часът  - 10:00.Действието се развива в Габровския окръжен съд,подсъдимият влиза, заедно с цяла дузина полицаи,обградили го от всички страни...
Съдията казва:- Тишина!Всички по местата си! - и народът се настанява на посочените места.
Отново заговаря-Да започваме.Вие,Коко сте обвинен в предумишлено убийство на своята преподавателка по физика и всички улики сочат към вас?
-Всъщност,всъщност...тя ми,при-при-причини по-големи страдания, дори и от смъртта-отвръша Коко,след което се разтреперва.
-Какви по-големи страдания...Вие,подигравате ли се със закона и с институцията,в която се намирате?-започва пак да говори съдията, вече доста ядосано.
-Господин,съдия искам да пледирам,че подсъдимият е с психически отклонения,проявени от тази жена,която го е принизявала пред класа в училище-адвокатът на подсъдимия се включва
-Но,защо не са взети мерки?А пък и това не е оправдание за убийство-отвръща съдията.
-След тази травма,която му е причинена,този младеж е имал проблеми в семейството и това го е подтикнало към убийство-защитава го отново адвокатът.
-Как ще го докажете?-запитва съдията.
-Имаме изследвания,които доказват, че момчето е малтретирано и това е породило у него психически отклонения, които оправдават неговите действия-отвръща адвокатът.
-Какво искате да кажете с това "оправдават"?-запитва съдията.
-Искам да пледирам за по-лека присъда,дори и за лечение в някой дом за психично-болни-отговаря адвокатът.
-Нека видим какво ще решат съдебните заседатели-казва съдията и зачаква мнението на останалите хора,решаващи съдбата на престъпниците.
   След дълго обмисляне,разсъждения и разглеждане на изследванията на Коко наистина установиха, че той не е за затвора,а за лудница,което бе доста добро измъкване от едно убийство...
-Съдебните заседатели решават ,че момчето трябва да се настани в дом за психично-болни и да се подложи на лечение!-това бяха думите на представителя на  заседателите, след което съдията обяви край на делото...
                     *****
   Адвокатът бе измъкнал своят клиент, но все пак точно затова го бяха наели – най-скъпоплатеният в областта.След делото Коко бе настанен в най-близката лудница,която се намираше на около трийсет и пет километра от Дряново,а именно в Севлиево.Това бе новият му начин на живот за доста време напред,докато се излекува(ако се излекува?)...Е,все пак не бе някой мизерен затвор,  в който щеше да стане жертва на мазни загорели затворници,невиждали женска плът от дълги години...
   Какво ли не може да се случи от едно некоректно отношение на един учител в тази безредна държава...Абсолютно всичко!Но понякога тези аномалии излизат от граница и се стига до доста трагични и тъжни ситуации като тази...Дали според вас мястото на един осемнайсетгодишен младеж е в лудницата? И то,просто заради една слаба оценка....?

Неактивен Libitina_Fenka

  • потребител/ка
  • *
  • Публикации: 36
  • Пол: Жена
  • Nqx
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #72 -: 2007-02-12, 20:54 »
Окото

Окото от оня другият мой живот . Хоризонта на безнадеждието . Денят ли сe побърква или аз ? тръгвам натам към хоризонта , за да го стигна .Дали? Окото ме чака зове ме нещо примамливо. Нощем върху белият ми лист живота ми слиза събиран на парчета . Окото е вечно будно в мен . Защо никога не заспива ? Търся ! Вечно . Неспокойно. В оня другия мой живот се загубих. Малко страшно е да срещаш изгреви и залези в онзи другия и този мой живот , но и много хубаво. Така запазвам поне част от себе си . От мърсотията , калта на фалша и лъжата в този земния ,проклет земен живот. Тръгвам . Пътят към хоризонта ме зове .Неспокойствието пак ме връща при мен. Оставам вътре. А ако се събудя от този дълбок сън и разбера, че някой е имало до мен , който да ме хване за ръка и да ме поведе , за да не тичам вечно срещу себе си. Ако някой е чукал а аз не съм отворила , защото съм била в онзи другия мой живот . Неееееее. Окото не спи не би ме излъгало. Свети , свети някъде там надалече окото от оня другия мой живот .

И старият ми приятел ”асфалта-бездомник” все още ме приютява нежно , безгранично и без да проси нищо от мен
« Последна редакция: 2007-02-13, 00:01 от libitina_fenka »
Yсещам го  как минава по цялото ми тяло .Поглъща ме. Сякаш се потапям във вода и  почва бавно да ме души дишането ми се забавя и постепенно спира.

Неактивен KpaTyHkA

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1684
  • Пол: Жена
  • Firebird/Phoenix
    • Профил
    • http://www.myspace.com/kpatyhka
Лично творчество
« Отговор #73 -: 2007-02-27, 20:21 »
Имам нещо ново... не мисля,че ще има много хора, на които ще хареса, но вих била повече от благодарна, ако на който му се занимава да го прочете ми даде мнение.

Можете да го откриете ТУК


Благодаря предварително
« Последна редакция: 2007-02-28, 16:36 от KpaTyHkA »
Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

Неактивен KpaTyHkA

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1684
  • Пол: Жена
  • Firebird/Phoenix
    • Профил
    • http://www.myspace.com/kpatyhka
Лично творчество
« Отговор #74 -: 2007-03-11, 11:43 »
Вики, разплака ме  Толкова потисната се чувствам в момента,че ... Хубаво е, много даже
Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

Неактивен Ma®Tu

  • Baby Freak
  • *
  • Публикации: 2
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #75 -: 2007-03-13, 21:00 »
Малко е дългичко,ама...мисля,че горе-долу се получи добре,като се има впредвид,че не 'пиша' често,даже въобще.

"За Истинската Любов"

Това не е поредната детска любовна история,а история за истинската любов..Тази любов,която веднъж се среща,веднъж се изживява,веднъж се живее,веднъж се страда и веднъж се умира за нея.Тази любов,която силно те изгаря и от,която вечно те боли.Тази любов,която едновременно остава в миналото,настоящето и бъдещето...
Болката от загубата на тази любов е неописуемо жестока.Боли от това,че си оставена.Боли от това,че човека,в който си вярвала безусловно те е предал,разочаровал,излъгал,а ти до последно не можеш да приемаш трагичната и болезнена реалност.Боли,когато си представиш,че след време някой друг ще се кълне в любов на човека,който обичаш с цялото си сърце,а той ще му отвръща със същото.Боли,като си представиш всяко докосване,всяка целувка,всяка прегръдка,всяко обещание,всяко казване на "Обичам те",боли от всяка сълза,която ще пролее за някой друг..Боли те от малката надежда,с която заспиваш вечер и те е страх когато се събуждаш отново с нея.Боли те от самотата която чувстваш.Боли те от спомените,от мечтите,от надеждите..Накъде и да се обърнеш,каквото и да погледнеш всичко ти напомня за този човек.Боли те от нарушените обещания,толкова ти е трудно...Имаш нужда от тази любов и от всичко,което ти даваше и взимаше,имаш нужда само от един човек...а него го няма.Чувстваш се толкова слаба без него...А в същото време, си мислиш,че си прекалено силна,за да не го признаеш никога...Или горда?Не можеш да молиш...Всяко желание приема формата на безмълвие и го оставяш да угасне зад стиснатите ти устни,които отдавна не изричат нищо... Които отдавна не признават нищо...от страх,че ще бъдеш отхвърлена,отблъсната за пореден път...
Лягаш вечер и започваш да плачеш...Затваряш очи и виждаш лицето на човека,който обичаш...отваряш ги и виждаш празното място в леглото си и започваш да плачеш,защото може би никога няма да легне до теб...Затваряш пак очи...мислиш за него...и плачеш...Заспиваш някак си...сънуваш и плачеш на сън...Събуждаш се и отваряш пак очи,първата ти мисъл е свързана със същия този човек...и пак започваш да плачеш...
Има ли смисъл да казваш какво искаш?Има ли смисъл да говориш въобще,след като няма кой да те чуе?Има ли смисъл да плачеш?Имаше ли смисъл всичко,което се случи?Защо те боли?...Защото обичаш...защото обичаш истински и защото си оставена...и в последствие разбра,че всъщност ти никога не си била истински обичана,въпреки че до последно си вярвала в това...Защо те боли...защо те нарани..ако те обичаше нямаше да го направи..а ако истински те обичаше-никога нямаше да си позволи да ти причини болка..никога нямаше да те остави..да те накара да страдаш...да те разстрои дори..Но ти истински обичаш този човек..и страдаш...защото си сама,защото си оставена,защото си предадена,защото си излъгана,защото си разочарована...но въпреки всичко...не спираш да обичаш..да се надяваш...да мечтаеш...да се съмняваш...и малко да вярваш...и от това боли...много...
Хората прекарват толкова време в търсене и чакане на истинската любов и понякога един живот не им стига,за да я изживеят.Или пък намерят ли я я губят,подминават ей така,заблудени от факта,че това е поредното моментно влюбване и не си струва влагането на повече чувства,защото накрая ги е страх от болката и се пазят,и подминават,изоставят и нарочно губят любовта без дори да осъзнават,че това ще е единствената любов,когато ще искат.
Но...когато срещнеш не просто някой,а именно тази любов без дори да си го търсил и дори чакал и този някой след време си тръгне и те остави...а преди това е обещавал,че никога няма да го направи,че винаги ще е до теб,че винаги ще те подкрепя,че винаги ще те обича...но въпреки това те оставя...Теб те боли,но не спираш да мечтаеш.Боли,но не спираш да се надяваш.Боли,но не спираш да обичаш.Боли,че си загубила единствения човек,който те е променил до такава степен,че да опознаеш себе си и да започнеш да се харесваш като личност.Да разкриеш част от себе си и характера си,които никога не си си мислила,че притежаваш.Боли,когато загубиш човека,който единствен е знаел как да те накара да се усмихнеш.Човека,който те е накарал да почувстваш,че живота наистина е хубав.Човека,който те разбираше и подкрепяше,който те обичаше и ти беше верен.Човека,който те е карал да разбереш какво значи истинско щастие.Тогава си била силна-момиче с мечти и надежди,от които не боли..била си щастлива..спокoйна..чувствала си се сигурна..била си толкова много неща,само заради мисълта и чувството,че човека,който истински обичаш е до теб.В мислите и сърцето ти никога е нямало и няма да има място за някой друг..Раздялата не е повлияла и няма да повлияе на мечтите,чувствата и желанията ти.До последния миг ще копнееш,мечтаеш и мислиш само за него..и последния удар на сърцето ти ще бъде единствено за него..последната мисъл ще е за него..последния дъх..последната сълза..последното нещо,което ще изречеш ще е името на любимия ти...
Но до тогава ще продължава да боли...Когато го искаш,когато го няма,когато ти липсва,когато ти трябва,когато имаш нужда от него..Всеки миг.Навсякъде.Винаги...в тази нощ,когато разплакан мрак,се взира в самотността на безсънните ти нощи,в които го няма...А тишината с цялата си жестокост изкрещява името му...Което тогава мъчително и бавно те доубива...Разкъсало всичко в теб на малки парчета и нощта е срещу теб,а жестокостта й ражда горчива и болезнена молитва-за него...нечута и обречена...
Ти погуби душата ми...Но не те осъждам...
Аз само се опитвам да намаля агонията...
Ти просто си смъртта,която поисках...
И живота,който не ми принадлежи...

Неактивен KpaTyHkA

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1684
  • Пол: Жена
  • Firebird/Phoenix
    • Профил
    • http://www.myspace.com/kpatyhka
Лично творчество
« Отговор #76 -: 2007-03-14, 11:50 »
Марти, това което си написала е пропито с толкова болка, че ме завладя, просто я усетих твърде осезаемо.

Малко на есе бие написаното и има малки пропуски като време, но иначе е много хубаво. последния абзац си е изцяло литературен и е силен завършек, много емоционален. Имаш потенциал.
Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

Неактивен Ma®Tu

  • Baby Freak
  • *
  • Публикации: 2
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #77 -: 2007-03-14, 12:41 »
Цитат на: KpaTyHkA
Марти, това което си написала е пропито с толкова болка, че ме завладя, просто я усетих твърде осезаемо.

Малко на есе бие написаното и има малки пропуски като време, но иначе е много хубаво. последния абзац си е изцяло литературен и е силен завършек, много емоционален. Имаш потенциал.
Бие на есе,защото в писането на такива ме бива повече,отколкото в измислянето на рими и стихотворения.
Иначе мерси много за думите.
Ти погуби душата ми...Но не те осъждам...
Аз само се опитвам да намаля агонията...
Ти просто си смъртта,която поисках...
И живота,който не ми принадлежи...

Неактивен KpaTyHkA

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1684
  • Пол: Жена
  • Firebird/Phoenix
    • Профил
    • http://www.myspace.com/kpatyhka
Лично творчество
« Отговор #78 -: 2007-03-18, 10:30 »
Въпрек че вече го казах, много е добро. Тъжно, но истинско
Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

Неактивен KpaTyHkA

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1684
  • Пол: Жена
  • Firebird/Phoenix
    • Профил
    • http://www.myspace.com/kpatyhka
Лично творчество
« Отговор #79 -: 2007-03-23, 10:12 »
Вики, с всяко ново твое творение ме натъжаваш все повече... Хубаво е, добре излислено, но защо се чувстваш така?
Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

Неактивен Lil' L

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1320
  • Пол: Жена
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #80 -: 2007-03-25, 23:31 »
Вики, за първи път ме рзплакваш  Адски е красиво, братле...ако това си го писала за..знаеш кой..направо нямам думи...страхотно е....не знам как ги измисляш, ноо продължавай...  

Неактивен KpaTyHkA

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1684
  • Пол: Жена
  • Firebird/Phoenix
    • Профил
    • http://www.myspace.com/kpatyhka
Лично творчество
« Отговор #81 -: 2007-03-28, 22:51 »
Ето нещо, което съм писала преди година... ако някой се интересува, късичко е - можете да го попрегледате ТУК
Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

Неактивен Lil' L

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1320
  • Пол: Жена
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #82 -: 2007-03-29, 20:15 »
Цитат на: KpaTyHkA
Ето нещо, което съм писала преди година... ако някой се интересува, късичко е - можете да го попрегледате ТУК
Жестоко е..нямам думи, велико е...искам и аз да мога да се изразявам така....все едно си ми бръкнала в мозъка и си извадила всичко, което не мога да изразя с думи...чувствам се по абсолютно същия начин...и вече не издържам..

Неактивен nooa

  • потребител/ка
  • *
  • Публикации: 90
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #83 -: 2007-03-31, 02:01 »
Хора някакви вървят по улица изпълнена с мъгла...
Забили поглед празно във земята крачат, гледат си в носа...
 Умислени в елементарни грижи, тътрят се едва...
Толкова безлични прозаични пълни с празнота...

 Едни говорят силно чак крещят за силата на любовта...
Ала това е просто поза да се измъкнат някак си от реалността...
 Животът е за силните сурова и лютива битка...
И никак не се нрави на разглезена и простичка душа...

 Заблеяни в едни и същи и изтъркани клишета
За любов, раздели и небивалици за тъга
 Превръщат простичките благостите на живота
В бездънен ров на глупоста и простота

 Егоистични и себични и безлични сте обвивки
Самозалъгващи че сте човешки същества
 Вие сте просто вегетиращи глупаци, паразити
Без знания, без мозък и без личност истинска

 В едничко кръгче от безсмислени пародии
Затворени, наивно вярващи че вашето е свобода
 Ала сте просто безмозъчни колонии
Не ще ви помни никой след смъртта

 Вярвайте си, вярвайте във любовта
вярвайте че е най-важна на света
 Не ще сте пъвите или последните глупаци
на света са нужни и конете със капаци

 Създавайте интриги и погубвайте животи
Запълвайте си мозъците с безстойностни неща
 След време ще сте по негодни от роботи
ще живеете във нищета със любовта

 Зщо притрябвало е някой да се учи
това е глупост и ненужна загуба на време
 Лесно е да се работи като чистач, недей се чуди
не ти е нъжно на знанията безсмисленото бреме...
 
 Друг подхваща бесен спор за наркотици
От любовна мъка се пропил
 Извинение поредно е на простите алкохолици
Мързелив страхливец той е бил

 От страх от реалността избягва лесно с някоя бутилка
а когато не му стига хваща и игла
 по лесно е да се измъкне в розовата си мътилка
по лесно е от реалната игра
 
 Ах бягайте глупци и мързеливци
Нека ви накаже Майката Земя
 Че сте негодни и безлични кръвопиици
на тез които борят се за истински неща

 Пиите и крещете за любов измислена
Не ще я вкусите вие наистина
 Защото тя е сладка и красива
но е като розата бодлива

 В мъглата хората се лутат като гарги
Без посока и без смисъл кухи са обвивки
 В нетрайни глупави и прости мисли
заблеяни глупаци със изкуствени усмивки

 Преструвайте се както искате на воля
лъжете и бъдете плашила
 Но пред смъртта горещо ще се молят
за време и за втори шанс, о да!

 Презирам ви! Плоски кухи сте създания
Безгръбначни твари без душа
 Безлични сте а се наричате уж хора
Заплювам ви до гроб вас жалки,
                                         гнусни,
                                             пусти,
                                                прости същества....
« Последна редакция: 2007-03-31, 02:08 от nooa »
"So hard to move on
Still loving what's gone
They say life carries on
Carries on and on and on and on"

Неактивен erdbeermund

  • шашма
  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1015
  • Пол: Жена
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #84 -: 2007-03-31, 04:15 »
Ъм... На мен ми дойде музата и това го написах току-що... Не ме рада много, но все пак е нещо  Нека да кажем, че съм на принципа "Важно е участието"

Пак се събуждаш посред нощ. Цялата си обляна в пот, цялото легло е мокро, имаш чувството, че се давиш... Усещаш как лепкавата ти кожа се е отпуснала и все едно се опитва да избяга от тялото ти. Всеки допир ти носи кратка и рязка, но дълбока болка. През прозореца се е прокраднал един лъч свветлинка от разбитата улична лампа, приведена под тежестта на отровния въздух и пуснала ръждиви сълзи, наранена от всичките камъни, хвърлени по нея... Светлинката е в отвратителен жълтеникаво-оранжев цвят, напомнящ за урина... Почти си сигурна, че начинът, по който си проправя път към лицето ти е осезаем, и ако се протегнеш, можеш да я пипнеш... Протягаш се, а тя започва да се извива като уплашено змийче и да бяга от ръцете ти... Всяко движение ти коства неимоверни усилия и адски болки, а тя продължава да си играе. Ядосваш се, надигаш се чевръсто от леглото и я затискаш с крак; започваш да я тъпчеш с другия, докато не си убедена, че е престанала вече да мърда... Жалък опит за усмивка прибягва по изпитото ти сиво лице. Секунди опиянение от надмощието над по-слабия. Чувстваш се на върха. Изсечените ти бръчки започват да бягат по лицето в отчаяна имитация на щастлива гримаса. Самозабравяш се, с ръцете си изкривяваш цепката, наречена уста, в грозна усмивка и скачаш нагоре-надолу, обезумяла от окаяната си победа. И.. Пак силна, рязка, убийствена болка... Сгърчваш се на дървения под, а конвулсиите стават все по-интензивни. Не можеш да затвориш очите си, а в ушите ти гърми онази музика. Бавна и траурна, тя се забива в главата ти сякаш някой некадърник забива грубо кабърчета с тежък ковашки чук. И боли. Усещаш как малките остриета се впиват бързо в главата ти, подобно на дебели пиявици, а след това фонтанелите се вдлъбват, нацепват и чупят. Започваш отчаяни опити да затвориш очите си, през прозореца е влетяла сврака и хищно се взира в тях, подушила безпомощността ти. Трака ентусиазирано с човка и гордо пери черно-бялата си опашка. Започваш да усещаш кръвта по челото си, дело на невидимия чук и я чуваш как бавно се стича надолу към очите ти. На фона на зловещата музика, отвратителната птица и нечовешките болки не ти прави особено впечатление до момента, в който не забелязваш в ъгъла няколко плъха. Малките зверчета са в боен строй, муцунките им потрепват в екстаз чак до връхчетата на мустачетата. Колебливо гледат към теб и тъпчат кротко на едно място върху слузестия дървен под. А болката са усилва все повече и повече, сякаш се намества трайно в съзнанието ти и всеки път, когато усети, че започваш да свикваш с нея, те пронизва все по-дълбоко и по-дълбоко, подобно на ренива госпожичка, настоявайки за внимание. Не издържаш повече и посягаш към източника на всички беди. Към онова загниващо парче месо вътре в теб, което на талази изтласква цялата чернилка от себе си към нервните окончания на клетките ти. Разпаряш кожата с нокти и започваш да крещиш от болка. И все пак продължаваш. Мускулната ти тъкан е неприятна, жилава. Повръща ти се от нея. Тя кара пръстите ти да треперят от погнуса, а ти усещаш всяко тяхно движение, без значение колко незначително е. Вече напипваш костите си... Студени и трошливи.. Пропускащи миризмата Му навън. Усещаш вонята на мърша и чупиш ребрата си с последни сили, за да го махнеш от себе си. За да изхвърлиш най-накрая гнилоча, който те трови. Обхващаш го с ръката си. Приятно е на пипане. Меко е като вътрешност на паяк. карваш пръстите си още по-навътре с надеждата, че ще го прободеш. Напипваш мекия център. Като мъничко резервоарче е. Мъничко резервоарче с черно мастило. И натискаш, натискаш все по-силно и по-силно, докато не усещаш, че си цялата опръскана с чернилка. Спука го. Уби го. Умъртви собственото си сърце.
А тази вечер... Да, тази вечер пак се събуди. И отново от болки. Да... Те те погребаха... Сега ще се мъчиш. Ще се мъчиш така, както то се мъчеше... Ще умираш бавно и болезнено, също като него... Също като него... Болката е в главата ти...
« Последна редакция: 2007-04-01, 00:19 от erdbeermund »
Dancing with the devil in the pale moonlight...

Неактивен KpaTyHkA

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1684
  • Пол: Жена
  • Firebird/Phoenix
    • Профил
    • http://www.myspace.com/kpatyhka
Лично творчество
« Отговор #85 -: 2007-03-31, 12:19 »
Ъъъм, малко нахална ставам май, ама вижте го и ТУЙ , ако искате  
« Последна редакция: 2007-03-31, 12:20 от KpaTyHkA »
Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

Неактивен erdbeermund

  • шашма
  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1015
  • Пол: Жена
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #86 -: 2007-03-31, 13:14 »
Хареса ми
Dancing with the devil in the pale moonlight...

Неактивен KpaTyHkA

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1684
  • Пол: Жена
  • Firebird/Phoenix
    • Профил
    • http://www.myspace.com/kpatyhka
Лично творчество
« Отговор #87 -: 2007-04-01, 12:31 »
 Беше сама в стаята си, заровила глава във възглавничката си, молейки се така сълзите да се смилят над нея и да спрат да се леят. Но... те не спираха. Мокреха нежната  кожа, проправяха си път по нея до устните й, вече свикнали със соления им вкус.
      Пое си дълбоко дъх. „Дали сълзите от щастие са сладки?” , запита се за момент, но тази мисъл бързо отлетя от съзнанието й. Не можеше да мисли за нищо друго освен за него, а него го нямаше. След вчерашната кавга нямаше никога повече да поиска да я погледне. Тя знаеше,че е виновна и няма право да го обвинява за нищо, но пустата й гордост я накара да се сръжава. Думите излизащи от устата й я пронизваха като кинжали, защото знаеше,че не са истина и знаеше,че го нараняват. Но.. не спираше, искаше го – би се заклела, че с цялото си същество го иска, но не се предаваше. В един момент той просто замлъкна. Приближи се до нея с насълзени очи, целуна я нежно по челото и й каза сбогом. След което се обърна и си отиде.
      Искаше да извика след него. Да се затича и да го спре, да го прегърне и да му се извини за всичкo,но не го направи. Това щеше да значи, че се признава за виновна, за... победена.
      „Сега.” – мислеше си.-„ За какво ми е тази победа? Какво удоволствие бих могла да изпитам от нея, слeд като теб те няма и не мога да я споделя с теб?!”. Порой сълзи отново се стекоха по страните й. Не можеше да ги спре, нямаше власт над тях, те просто не спираха да се стичат и за мокрят постелята й.
      В стаята цареше тъмнина, слънцето преди минути бе залязло и със себе си бе отнесло последната искрица надежда, че той ще се обади, че ще й прости. Бе пуснала тяхната песен да свири без право на умора.


Whatever words I say, I will always love you...

      Спомни си първата им целувка. След нея също плака. Просто не разбираше безразличието му, странната му срамежливост, която сега я караше да се чувства някак специална и това я накара да се почувства зле, отхвърлена, нежелана, непотребна...
      Цял ден бяха заедно, бяха в неговата квартира. Слушаха, музика, приказваха си, смяха се. Напрежението помежду им я убиваше, но не смееше да направи крачка. Когато започна да се стъмва, той не запали лампата. Просто взе една свещичка и я запали. Седяха на леглото един срещу друг, докато мракът бавно ги обгръщаше. Гледаха се, но никой не посмя да се приближи. Говориха, усмихваха се. Пламакът на свещта хвърляше толкова привлекателни отблясъци върху красивото му лице, че тя едва се сдържаше да не го целуне, но... не трябваше да го прави – отново тази гордост! Или може би страх да не бъде отхвърлена...
      Стана късно, погледна си часовника и установи,че трябва незабавно да си тръгва, защото иначе щеше да има проблеми с техните – те държаха да се прибира на време, въпреки че вече беше пълнолетна. Станаха и се запътиха към спирката. Беше й трудно да го гледа в очите, имаше чувството,че ще се изчерви цялата.
      Докато чакаха на спирката, една двойка до тях  се прегръщаше, милваше и целуваше. Щом ги видяха и двамата се смутиха, но отново никой не посмя  да направи първата крачка. Замлъкнаха, не знаеха какво да си кажат. Загледаха се в далечината. Два фара проблясваха и светкавично се приближаваха. Напрежението в стомаха й се увеличи ужасно много, не можеше да се сдържа повече, трябваше да го направи – сега или никога.
- Идва... – промълви той и я погледна.
- Да. – усмихна се тя. – Идва.
      Спря до тях, отвори врати. Да, това беше момента. Приближи се до него, повдигна се леко на пръсти и го целуна. Кратка, но толкова сладка и желана целувка, поне за нея. Той... не отвърна... не каза нищо. Просто се усмихна и й каза,че ще се видят. Тя се насили да се усмихне и се качи бързо.
Не можеше да проумее къде беше грешката й. Може би просто си беше създала грешна представа за чувствата му и той не искаше да бъде с нея. Толкова много й се искаше да не е така.
      Седна на една седалка и извърна глава към прозореца. Защо поне не й беше подсказал какво иска от нея, за да знае дали да си прави илюзии или да подмине възможността да спечели сърцето му. Една сълза с усилие се откъсна от сестрите си, напълнили очите на момичето и се заспуска бавно по извивките на лицето й, докато не попадна  върху устните й. Разля се там, показвайки на по-срамежливите си сестри къде трябва да отидат, оставяйки влажни следи по меката кожа.


However far away, I will always love you...

     Мелодията на песента за миг я откъсна от спомена. Колкото и болезнена, тази целувка й бе донесла толкова прекрасни месеци в неговите прегръдки. Толкова красиви моменти, които не би пропуснала за нищо на света. Ако някой опита да й ги отнеме, би се борила с всички сили, за да ги задържи, защото щастието не е нещо, което всеки е имал и, когато получиш благословията да го притежаваш, не бива за нищо на света да се отказваш от него, освен ако от това не зависи щастието на хората, които ти го донасят.
      Не бе усетила как бе приближила ръката си до лицето и бе започнала с пръстите си да си ирае с устните си. Той обичаше да го прави, но тя го пропъди с глупавата си гордост. Гордост, която не й трябваше без него. Нищо не й трябваше щом той нямаше да е до нея и нямаше да се радва заедно с нея.
      Иведнъж нещо я сепна. Бравата изщрака и чу гласа на майка си.
- Вътре е. От вчера е там и не иска да се храни, не знам дали е спала. Притеснявам се за нея.
      В отговор не долови нищо. Врата се отвори бавно, леко изскърцвайки. Мразеше този звук, но именно той ги беше спасявал от неудобни ситуации с родителите й толкова много пъти. Появи се лека усмивка на лицето й като си спомни за тях.
      Някой влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Зрението й бе свикнало с тъмнината, но не можеше да различи човекът срещу себе си, който се приближаваше тихо към нея. Не промълви, предпочете да не разваля хубавата песен с ненужни въпроси. Който и да беше след няколко минути мълчание от нейна страна щеше да си отиде.
      Чу шумолене. Силуетът пред нея търсеше нещо из джобовете си. Най- сетне явно го намери. Тя не се интересуваше от това ни най-малко, не й трябваше облекчението на някой друг, ако не носеше облекчение и на нея.
      Драскане на камъчето на запалка, неуспешен опит за запалвването й. Отново и ето, пламъкът освети стаята, но тя не искаше да види кой е дошъл, а и светлината дразнеше очите й. Лицето й блестеше от сълзите, продължаващи да се стичат лениво, търсейки своя край.
      Светлината изведнъж изчезна. Гостът беше спрял на метър от леглото и не помръдваше. Сякаш чакаше нещо да стане. Нищо. Само песента раздираше тишината. Най- накрая явно осъзнавайки, че не е  бил разпознат или просто отърсил се от натежали мисли, отново закрачи към нея. Тя се загледа в него. С всяка крачка надеждата й се увеличаваше.  Той седна леко на леглото, стараейки се да не наруши покоя й.
      Надигна се от възглавницата и приближи лицето си до него. Беше седнал с гръб към нея, сякаш обмисляше какво да предприеме. Вдиша дълбоко през ноздрите си, поемайки миризмата излъчваща се от него. Да, това беше неговият парфюм. Протегна ръка и прокара пръсти по косата и врата му. Той не потрепна.  Да, това беше неговата прекрасна коса и неговата неповторима кожа. Той все пак беше дошъл да я види, но отново както при първата им целувка не отговаряше на ласките й.
      Отдръпна се рязко от него, сграбчи одеалото и го вдигна към лицето си. Зарида. По-силно от преди. Той беше тук, но не беше с нея. Сигурно бе дошъл по молба на майка й. Не искаше съжаление.
Изведнъж той се бърна към нея. Не виждаше очите й, а толкова много му се искаше. Протегна ръка и зарови пръсти в дългата й изящна коса. Тя бавно свали одеалото, показвайки лицето си, въпреки че знаеше, че той не би могъл да я види в тъмнината. Нова вълна сълзи се изля от очите й, изморени до болка от плач.
      Въпреки мрака той я виждаше, виждаше я с душата си. Познаваше толкова добре всяка нейна черта, че дори с ослепени от тъмнина очи можеше да се наслаждава на красотата й. Забърса нежно, с опакото на ръката си, сълзите стичащи се по скулите й. Не искаше да я вижда плачеща, нещастна. Тя не заслужаваше такава болка.
      Наведе се към лицето й и нежно целуна устните й. Усети соленият им вкус и от това го заболя. Нима той и бе причинил това с упоритостта си? По-добре да беше отстъпил, когато усетеше,че не е права тя щеше да се извини. Винаги го правеше.
- Защо плачеш, красавице?
      Тя го погледна. Цял ден бе чакала да я потърси, тръпнеща и молеща се.
- Защото те обичам... - промълви едва. Силите й си бяха отишли съвсем, заедно
с всички тези сълзи.
      Усмивка на щастие се появи на лицето му. Знаеше, че тя го обича, но всеки път, когато му го кажеше предизвикваше такава реакция у него. Тя рядко го правеше, не й харесваше да прекалява с това „Обичам те”, но за сметка на това всеки път щом го кажеше, той бе сигурен, че е искрена и цялото й същество го усеща.
- И аз те обичам, Глезло! Знаеш,че не мога да бъда сам! Светът е толкова пуст без усмивката ти.
       Погали я леко по главата. Неволно грейна усмивка и на нейното измъчено лице. Очите й най-сетне бяха пресъхнали. Гушна се силно в него и промълви:
- Прегърни ме! Прегърни ме силно, така че да спреш дъхът ми от щастие,че си до мен и никога не ме пускай да си отида. Не мога да живея без теб!
      Той я притисна силно до себе си. Никога не би я пуснал да си отиде, даваше всичко за нея. Не можеше да си представи света без гръмкия й смях, без красивия й глас, без нежното й ухание.
      Отпускайки внимателно прегръдката си, легна на леглото, а тя, надвесила се предизвикателно над него, го обгърна с крака и започна да го целува все по страстно, забравила за болката, копнееща единствено да се наслади присъствието му.
- Обичам те!



Whenever I'm alone with you make me feel like I’m whole again
                  I will always love you…
« Последна редакция: 2007-04-01, 12:32 от KpaTyHkA »
Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

Неактивен KpaTyHkA

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1684
  • Пол: Жена
  • Firebird/Phoenix
    • Профил
    • http://www.myspace.com/kpatyhka
Лично творчество
« Отговор #88 -: 2007-04-06, 02:00 »
Давай, давай  много хубав разказ ще излезе! Продължи го още. Харесва ми доста
Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

Неактивен Lil' L

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1320
  • Пол: Жена
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #89 -: 2007-04-07, 12:42 »
Вики, продължи го това, стана ми интересно   Какво става после