Автор Тема: Лично творчество  (Прочетена 86730 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.    

Неактивен FANatic

  • Mr. Trise X
  • администратор
  • зарибен/а
  • *******
  • Публикации: 709
  • Пол: Мъж
    • Профил
    • http://www.bgfreaks.org
Лично творчество
« -: 2005-06-12, 11:30 »
Стихотворения, ама не какви да е, ами ваши собствени, драснете тук каквото сте писали през живота си, или ако не сте, напишете сега нещо   стига да не ви е срам   може да драснете нещо за някой от форума или за целия форум  :punk: абе както си решите, аз досега едно стихотворение съм писал, ама не го помня и не го пазя   ама за да има развитие темата може да драсна нещичко тия дни  
« Последна редакция: 2007-03-25, 22:50 от D?ja vu ? »
Ain't Nothing But a GoTh ThnG

Неактивен 3m0_Girl <3

  • !!!!Не знам добре български!!!!
  • зарибен/а
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 238
  • Пол: Жена
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #1 -: 2005-07-04, 04:23 »
Истинската любов

"Обичам те" прошепна тя
Но тои не се обърна
не я погледна
а бавно затвори вратата и потъна в мрака.

Минаха дни, седмици, години но тои не се завърна.
Очите и сълзи не рониха вече.Достатачно пророниха за една любов лъжлива!
Сърцето и беше студено, празно само някаде още се тайше любовта за него.
Живота и бавно ден след ден гаснеше от спомените които пълнеха душата и наранена.
Но какво беше живота без него?Може би нищо...просто едно задължение на тази земя.

"Обичам те" прошепна тои
Но тя не го чу
И как можеше да го чуе когато душата и пътуваше далече от този свят суров.
В този миг когато погледна за последен път жената която някога закриляше в прегръдката му и тази същата която остави да рони сълзи за любовта им разбра какво е загубил.... истинската любов..... тази която някои никога не намират а тои е остави да излети от ръцете му!
Но беше вече късно и само две сълзи паднаха на студеното тяло пред него с една роза, а между листата и една бележка на която пишеше "Обичам те"!

Еми хора 4 часа е и жсички спът та реших и аз нещо мое да сложа тука пък кажете ако ви хареса може още някое да напиша .....
You're a traitor to my heart <33333
I don't want to kiss anyone,
I don't want to kiss anyone but you
I F**king love you!!!!

Неактивен SHEMETNA

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1611
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #2 -: 2005-07-04, 16:21 »
Аз предлагам тук да не слагаме само стихотворения,но всякакви лични творби,или да направим друга тема?Кажете кво мислите?
Иначе Фанатик,мерси за одобрението
« Последна редакция: 2005-07-04, 16:22 от SHEMETNA »
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края
(Георги Константинов)

Неактивен SHEMETNA

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1611
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #3 -: 2005-07-05, 00:24 »
Цитат
Цитат
Аз предлагам тук да не слагаме само стихотворения,но всякакви лични творби,или да направим друга тема?Кажете кво мислите?
Иначе Фанатик,мерси за одобрението

Ами може да  харесва ми идеята
Добре,супер !!!Щото аз обичам да си пиша размисли мои на някои теми-есета и т.н
Апък и приказка започнах да пиша

Приятелство,любов и раздяла

Приятелството и любовта са най-красивите и стойностни неща,за които си струва да живеем.Те са смисълът на живота ни.Ако наистина има хора,на които можеш да разчиташ и човек,когото да обичаш и който ти отвръща със същото,то значи си истински щастлив.Цял живот ние мечтаем за несравнимата,истинската,вечната любов.Тя изпълва сърцата ни с нежност и щастие.Тя е тази,която ни топли,дори когато сме самотни,тя е тази,която ни дава сила,когато имаме нужда от нея,тя е тази,която ни връща вярата в живота,когато сме на път да я загубим.Раздялата е друго нещо от живота,неизбежна част от него,нещо което се случва на всеки,по една или друга причина.Тя често пъти поражда много мъка и болка.Но понякога не можем да я предотвратим….можем само да се опитаме да преодолеем болката от нея.
    Приятелството,любовта и раздялата са взаимно свързани.Ако някога си имал приятел,то неизменно с това си го обичал,а любимия човек ти става по-близък,ако освен интимните чувства един към друг,изпитвате и приятелство,имате си доверие,споделяте си.Раздялата с приятел или с любимия човек винаги причинява много болка.Ето защо тези чувства се редуват през целия ни живот-едно след друго,но най-важното е,че въпреки раздялата,любовта и приятелството оставят светли и топли спомени в съзнанието на този,който ги е опознал.
  Случвало ли ти се е да загубиш някой,когото много обичаш?Изплакал ли си сълзите,породени от загубата на близък човек?Чувствал ли си се празен заради липсата на топлота,заради липсата на разбиране,заради липсата на този,който е бил то теб,а вече го няма?Ако ти се е случвало,то значи знаеш колко боли от раздялата.Тя е изгаряща,в състояние е да сломи и най-силния духом човек.В състояние е ,да го накара да загуби желанието си за живот,в състояние е да го накара да намрази любовта….Но раздялата е нещо нормално.Тя сполетява всеки на определени етапи от неговия живот.Когато сме били малки,сме се разделяли с приятелчета от детската градина, с които сме си играли щастливо преди,след това се сбогуваме с класа си на абитуриентския бал,а междувременно срещаме и разделяме стотици хора ….Едни от тях не успяваме да опознаем добре и не усещаме до такава степен липсата им по-късно,други обаче успяват да завладеят сърцето ни и да оставят дълбоки следи там-а именно приятните спомени за времето,прекарано с тях.Тези хора си тръгват от нас,но не и от душите ни.Те може и да бъдат на стотици,хиляди километри,но въпреки това ,са много по-близо,отколкото могат да си представят-в спомените и сърцата ни,там,където никога няма да ни изоставят и където винаги ще бъдем заедно.Раздялата с хора,които познаваме отскоро не боли толкова…Приемаме я нормално.Но когато се случи с човек,който обичаме и на когото държим,тя започва да ни пронизва отвътре.Много е тежко да загубиш любимия човек.Да стоиш по цели нощи,облян в сълзи и да мислиш за това,което си загубил.Да превърташ по хиляди пъти лентата на дните,прекарани заедно,на дните ,изпълнени с любов и топлота….Много е тежко когато знаеш,че не можеш да върнеш лентата назад,колкото и да ти се иска,а сълзите да се стичат по бузите ти,напомнящи за самотата…Тежко е да се разделиш със щастието,което преди е било неотлъчно до теб,а сега като че ли ти е обърнало гръб.Мъчно е да знаеш,че никога повече няма да видиш очите,които са те разтапяли,че няма да усетиш топлината на ръцете,които си държал досега,че няма да вкусиш сладкия вкус на устните,които бяха само твои….Сърцето,което биеше щастливо досега,вече едва тупти…устните,които жадно докосваха неговите,сега остават празни и сами,очите,които с трепет очакваха да те видят,сега гледат в далечината,където се изгуби ти,гледат и се молят,че един ден отново ще те съзрат…гледат и плачат,събрали болката от щастието,което ги напусна и което не би се върнало вече.Едни ръце,които доскоро усещаха топлината на твоите,сега стоят студени и копнеят за твоята жар.Тих глас,който до скоро мълвеше”Обичам те”,сега едва прошепва”Върни се!”.Лицето,чието вечен спътник бе усмивката,сега познава единствено сълзите…Защото всичко свърши…Защото щастието си замина.Защото вярата ,че животът е хубав умря,в момента в който ти си тръгна.Раздяла,защо си тук,за да убиеш любовта,за да раниш щастието и за да ни откажеш от приятелството?Не можеш ли да си намериш други жертви,а си вкопчила безпощадните си зъби в моето сърце…то кърви …и единственото,което мога да видя сега,е неговото име…единственото,което мога да чуя ,са неговите стъпки,отекващи в сърцето ми,винаги там,винаги на сигурно място,където никой няма да ми го открадне!Да,Раздяла,ти можеш да ми отнемеш щастието,можеш да ми отнемеш хората,на които държа и без които не мога,можеш да ми отнемеш надеждата,но знай едно-никога няма да успееш да ми отнемеш любовта и приятелството!!Те са вътре в мен!Не можеш да ми ги вземеш,отдавна съм ги скрила на сигурно място в сърцето си,където никой и нищо не може да ми ги отнеме или нарани…то ,сърцето кърви,но те са здрави!И винаги ще бъдат!Защото аз може и да умра един ден,но те ще са вечно живи.Знай това,Раздяла!Знай,го и запомни,че вече не ме е страх от твоята болка!Аз привикнах към нея и си изградих защитна сила-обичта.Сърцето може да ме боли заради теб,но аз няма да се оставя да ме надвиеш.Защото това,което ти искаш да победиш е много по-силно от теб!Защото аз ще те удавя в сълзите,които изплаках,ще те изгубя сред спомените,таящи се в паметта ми,ще те изправя
 пред силната обич,която изпитвам и тя ще те смачка.Защото ти си слаба,Раздяла.Любовта е много по-силна от теб!Само тя може да изтрие сълзите ми,да ми върне щастието,което ти отне,да ми върне усмивката,което загубих.А ти ще отидеш при някой друг ,за да му откраднеш всичко,на което държи,но знай едно:Ти никога не ще убиеш приятелството и любовта!Те винаги ще бъдат тук,винаги ще властват в моето сърце,а ти можеш само да го нараниш,но не и да го накараш да спре да бие…защото докато обичта е там,то винаги ще тръпне ,винаги ще тупти,заедно с Неговото сърце.А приятелството?Мислиш ли,че ми го отне като ме отдалечи от най-добрата ми приятелка?Не!И това не успя да направиш.Защото тя все още е част от миналото и от спомените,защото спомените са част от миналото,а миналото е свързано с бъдещето,следователно тя винаги ще бъде моето бъдеще!Така,че Раздяла,сега аз съм победителката!Сега аз избърсах сълзите си и пронизах теб с копието на обичта.Това е най-силното оръжие.Побеждава всичко.Дори теб,страдание,дори теб,Раздяла.
« Последна редакция: 2009-10-15, 12:38 от tech_noir »
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края
(Георги Константинов)

Неактивен MuTaKa

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1251
  • Пол: Мъж
  • Natural born... WINNER!!!
    • Профил
    • phys.uni-sofia.bg
Лично творчество
« Отговор #4 -: 2005-07-05, 17:38 »
Още от "Началото" съществува една война - войната между доброто и злото. Тя се води навсякъде. Дори и в душата на едно невинно дете.
И родил се в "Края На Дните" войн. Войн, който може би щеше да сложи край на тази вековна война. Неговият дух бил толкова силен, че можел да победи дори самия Луцифер.
Това би сложило край на войната и окончателна победа на доброто. Вечния Сатана, победен от човек!
Цялото паднало "Небесно войнство' - всички демони бяха видели това и изпаднали в ужас се втурнали да обсебват този войн.. да приспят ума му... дори ако успеят да го унищожат... Изкушавали го, причинявали му нечовешка болка, засипвали го с мисли, които да го карат да се чувства слаб и нищожен. Само вярата му му помогнала да не се пречупи. Никой смъртен не бе изпитвал толкова много болка, никой не бе манипулиран толкова силно... никой не бе тласкан толкова силно
 към "пропастта". Луцифер и неговите демони знаеха, че когато дойде Армагедона този войн с едно дихание ще ги превърне в пепел по цялата Земя.
Сега той моли Господ за помощ.. Дали Бога ще му даде сили.. дали ще му помогне да се справи.. да оцелее...

Баси... това съм го писал през 1996, когато съм бил на 11... трябва ми лекар...
1917 година - Първата световна война. Над 300 000 англичани, французи и сърби атакуват българските позиции на фронта край Дойран. На най-тежкия участък се сражава Девета пехотна плевенска дивизия на ген Владимир Вазов. В решителния момент българите се вдигат в атака на нож... 
... и побеждават.

Неактивен SHEMETNA

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1611
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #5 -: 2005-07-10, 00:29 »
Едно момиче ме беше помолило да и напиша есе на някаква тема от сорта на"Мълчаливит диалог за вярата"в "По жицата",е не го написах много добре,но не е и крайно зле  Ето го:

Мило дете,избърши сълзите си...недей да изпълваш красивите си големи очи с тези капки на страданието.Недей да се отказваш от бъдещето,само защото сега не ти върви...недей да загърбваш любовта,тя е огъня,който ще те топли,недей да загърбваш доверието,то е опората,която ще те крепи,недей да се отказвай от вярата,тя е пътеводната ни звезда,която винаги ще озарява нашето небе,колкото и да е мрачно понякога то...
 В училище сега учите "По жицата"от Йордан Йовков,нали?Досадно ли ти е?Или може би те отегчава?Мислиш си,че нищо в тоя свят не си струва.Мислиш си,че всичко е болка.Не ти е сега до едно произведение...но аз ти казвам-надзърни в него.Отвори сърцето си за истините,които внушава то.Преглътни болката и погледни това разказче,но не с очите си,а със сърцето.Погледни в тъжните очи на болното момиче,което въпреки всичко се бори.Е,сега осъзна ли какво искам да ти кажа?Да?Сега вече знаеш кое е най-ценното нещо-вярата.Прочети този мълчалив диалог и ще разбереш ,че винаги си струва да се бориш.Колкото и далеко да ти се струва победата...
 Случвало ли ти се е някога да желаеш нещо много силно?То да ти изглежда на една ръка разстояние,близко и очакващо да се протегнеш и да го сграбчиш?А случвало ли ти се е когато го направиш,дланта ти да остане празна,а заедно с нея и душата ти?А красивата мечта да е отлетяла някъде много далеко,където вече дори не я съзираш,само помниш блясъка и...топлината и..Ако това ти се е случвало,то значи си бил нещастен.И какво правиш в този случай?Дали намразваш света,хората в него и теб самия?Дали се отказваш от мечтата си и желанията си?Не!Не искам да чувам такъв отговор!Ти си човек,роден ,за да се бори.Човек,чиято цел е да бъде щастлив.Препятствията са пред нас,за да ги преминаваме,не бива да позволяваме да ни спъват.Ако го направим,значи сме се предали.А това е недопустимо.Защото в този случай ,то значи сме забравили вярата си.А за къде сме без нея?Тя е тази,която ни прави силни и амбициозни.Тя е тази,от която имаме нужда винаги и която можем да загубим единствено ако я захвърлим някъде сред счупените си мечти.Но ако не я изоставиш,а я съхраниш в себе си,дълбоко в душата си,можеш да превъзмогнеш всичко.Така е и в произведението на Йордан Йовков-"По жицата".Това е може би един от най-тъжните и в същото време оптимистични творби.Не вярвам,че има някои от нас,който не се е разплаквал докато я чете.Защо ли?Та това е просто един разказ,написан на обикновена хартия,но това,което го прави специален ,е смисълът му.Той се състои само от един кратък диалог между Моканина и бащата на болното момиче.Те не се познават,за първи път се виждат,но болката е тази,която ги сближава.Болката и надеждата...Диалогът им е лаконичен-нищо особено не си казват,просто споделят.Но това,което е наистина завладяващо е монолога в сърцето на Моканина.Той напълно съзнава,че момичето няма да види търсената бяла лястовица.Знае това,но е длъжен да дари вяра и надежда на момичето,защото какво е един живот без вяра?Какво е една съдба без вяра?Момичето може и да умре...но до последно ще живее добре,а не в агония,защото тя не е обърнала гръб на вярата си,тя отдавна е затоплила студенината от змията на гърдите си,тъй като надеждата е дълбоко в душата и и там никой не може да я победи.Включително смъртта...
 Моканина лъже,че е видял бяла лястовичка,но дълбоко в себе си той самия би желал да е наистина така.На всички ни се иска да бъдем щастливи,на всички ни се иска да успеем да се измъкнем от черната бездна,в която понякога попадаме,не всички успяваме,защото само някои успяваш да се измъкнат от нея-само тези които имат спасително въженце,само тези които имат вяра.Болното момиче също е изпаднало в такова положение.Чрез лъжата си Моканина цели да запази единственото и може би най-ценното ,което и е останало-надеждата.Само така тя би могла да пребори болестта и всичко останало.И макар да възкликва"Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!",Моканина се надява тази мъка да бъде превъзмогната чрез вярата-чрез това,което той дарява на момичето.Може би се питаш защо мисля,че тази творба е оптимистична?Отговорът е прост.Защото това е разказ за човешката сила и вяра-разказ за това,че има хора като болното момиче,които се борят за щастието си,които изпитват жажда за живот,жажда за щастие,хора,които се борят въпреки всички трудности и които не дават да бъдат сломени от нищо,дори от булото на смъртта…
  Животът ни е една телеграфна жица,отрупана с черни лястовици...дете,знам,че те боли.Знам,че си само и тъжно,но знай,всичко ще се оправи.Спри да се взираш само във лошото,да намериш отрицателното в живота си е лесно,по-трудно е да оцениш това,което притежаваш.А ако притежаваш вяра,то значи имаш всичко,от което се нуждаеш.Спри да гледаш към черните лястовици...знам,че са навсякъде около нас...престани да се взираш в очевидното,във видимото,бялата лястовица е вътре в теб самия!Единственото,което трябва да направиш е да вярваш в нея,не я пускай да отлети от теб,така рискуваш да не си я върнеш никога вече,да не си върнеш вярата
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края
(Георги Константинов)

Неактивен Julia

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 406
  • Пол: Жена
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #6 -: 2005-07-10, 20:10 »
Цитат
Радвам се,че  намираме общи неща.Щеше да е хубаво ако можехме да се запознаем.Сигурна съм,че щяхме да станем добри приятелки
Че какво ни пречи....някой ден  Няма невъзможни неща,нали знаеш :Р
Есето е много красиво....
« Последна редакция: 2010-08-28, 10:36 от tech_noir »

Неактивен blackhearted

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1093
  • Пол: Жена
  • Blood Junkie
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #7 -: 2005-08-01, 21:50 »
Звуци от тишнината разказват моята история... Раздиращият вик в душата ме побърква... Светлината...къде е? Вече май я няма... Крещя насън... Ръцете ми треперят и те търсят... Припознавам се във всеки срещнат... Чувствата от вътре ме разкъсват... Гледам в себе си... Аз привидно съм същата, но не съм... А ми трябваше нещо малко, съвсем малко за да съм щастлива... Нещо което да ми помогне да мечтая... Нещо което да събуди фантазията в мен...Да
 направи нощта ден... Нямаше го това нещо, нямаше те теб...Лежа на меката трева и гледам просторното небе... То е в най-различни цветове... Синьо, жълто, оранжево, червено, лилаво... Направих за себе си градина от цветя... Сама си ги направих... Имах нужда от нещо което да разведри деня ми...Направих си цветята... От хартия... Нямаше живот около мен и просто нямаше как и те да пораснат...А пък и не ми се чакаше... после ги оцветих, но не стоеше живо... А и не беше...Изгорих цветята, както ти изгори моята душа...А тя беше жива... Чувах писъците в главата си и знаех, че не мога да избягам... Не сега, не още... Не се страхувам от това какво мислят другите за мен... Страхувам се от това което мисля аз за себе си....Поглеждам през прозореца... И пак вали... Също като в душата ми, странно... Не е било слънчево месеци наред... Какво му е на това време? А може би проблема е в мен? Може би аз просто не мога да видя света по онзи начин, по който го гледах преди да срещна теб, преди да разбиеш всичко в мен... Ти не помниш момичето което бях преди... Не ме помниш...няма да ме познаеш и сега... Единствената ми мечта беше ти, стремях се само към теб, вярвах ти и ти прощавах всичко...само за да съм до теб... Да живея, да дишам, да правя всичко заради теб... Както на теб ти харесва... Забрави ли това? Забрави ли хилядите лъжливи обещания? Хилядите лъжливи игри? Вярвах ти, вярвах ти... Сега гледам в огледалото и не виждам онова жизнерадостно момиче...Сега виждам сянката си... Виждам и кървавите рани по сърцето си... а давах всичко за да успея да се добера до теб... Да ти дам всичко от мен, да си щастлив с мен... Да бъдем...заедно....
Мечтаех да стоя сгушена в прегръдките ти с часове...Студ... Вътре в мен, отвън, целият свят е леден... Ти ме превърна в това... Дано си доволен от резултата...Не мога да дишам... Нещо стиска сърцето ми...Опс... Такова имам ли още? Ти отвори очите ми за всичко, за всичките ти лъжи, за истинския ти образ... ...Остави ме сега... Не ме занимавай повече с глупавите си игри...


       

Неактивен blackhearted

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1093
  • Пол: Жена
  • Blood Junkie
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #8 -: 2005-09-03, 04:36 »
Разхождам се в мечтаната градина.Тази от приказките...Босите ми крака усещат топлината на земята под мен...Оглеждам се наоколо...Слънцето блести в очите ми,виждам светлината от перли... Търся,но не знам какво...Оглеждам бавно и задълбочено всеки детайл...Наоколо се носи миризма от всичките прекрасни цветя...Този мирис омайва душата ми...Сякаш летя,а не стъпвам...Говоря,но не чувам.... Вътре в сърцето си усещам,че търся вълшебната илюзия...Дали всичко това е плод на фантазията ми?Отпускам се бавно на зелената трева... и започва да вали...Но не дъжд,а цвят от рози.... Преплитат се в косите ми и изпитвам нуждата от сладката болка на нежното докосване... Лежа и гледам дървото на Любовта... Листата му са странни,имат форма на сърца...,но не са зелени... А бледо розови,червени....Оглеждам се наколо...Отново,за пореден път...Търся лицето ти.... Опипвам с ръце земята,търся ръцете ти... Изгаряш душата ми...Подари ми дяволската роза и ме караш да се чувствам като цвете сред пустиня...Но аз мечтая за свободата си на птица,искам да отлетя,но ти продължаваш да развиваш фантазията ми и ме караш да вярвам все повече в тази илюзия...любов...


~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Все още чувам онези гласове в главата си.Търся изхода на всичко това,търся изхода от цялата тази болка и тъга,така удобно настанили се в душата ми.Тичам по коридора на най-мрачния дворец,стъпките ми оттекват в стените и сякаш тичат много хора...Страха се надига в съзнанието ми и се чудя дали ще избягам,дали ще успея да се скрия... Тичам и търся изход... Тази врата... Изход ли е? Не... Заключено.... Продължавам да тичам и да търся,не,няма да се откажа,не може да няма изход... Усещам вече умората,опияняващия аромат наоколо дълбае все по-надълбоко в съзнанието.... Вече не знам кое е реалност и кое фантазия... Лица...Много лица... Гледат ме и следят всяко мое движение... Оплетена в собствените си мисли търся..,търся изхода на всичко... Цялото това лутане,цялия този страх...те убиват надеждата за изход навън,убиват надеждата за светлината... Мечтая да видя слънцето още веднъж с очите на едно дете,да погледна от хубавата страна на всичко... Мечтая да изпитвам отново детската любов... Толкова чиста и истинска... Да плача с най-чистите сълзи и да съм така безгрешна... Изгубена... Изход няма,само самота и безцелно лутане...Завинаги...

Неактивен Stardust

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1094
  • Пол: Жена
  • I believe in fairies... I do, I do...
    • Профил
    • http://www.myspace.com/unlock_your_imagination
Лично творчество
« Отговор #9 -: 2005-11-14, 20:32 »
Стаята... тя ли е ключовото място... да тази стая... в нея съм прекарала години... в нея са били най- хубавите, но и най- лошите ми моменти... Тази стая е един спомен... в тая стая бях за пръв път с теб... в тази стая за пръв път се скарахме... в тази стая за пръв път те целунах... Стаята на моите мечти и моите кошмари... една стая, която ме кара да се чувствам по странен начин... да изпитвам най- различни чувства, когато съм в нея... Необеснимо ми е как може едно помещение да направи нещо такова с мен... стая обсипана с плакати... Стая обзаведено странно... стая мрачна, когато аз съм мрачна... и светла, когато се чувствам добре... стая която се мени с чувствата ми... Мразя тая стая, но я и обичам... както мразя теб, но все още те обичам... Стаята, в която ме напусна и , в която в момента седя и немога да повярвам на думите ти... МОЙТА СОБСТВЕНА СТАЯ!

Амммм тъпичко знам
За никой не е предназначено... тогава нещо се депресирах... отдавна го писах... преди 2,3 месеца...
« Последна редакция: 2005-11-15, 19:41 от Sensimilla »
Inside all of us there si hope...

Неактивен SHEMETNA

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1611
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #10 -: 2005-11-20, 21:18 »
Ъъъъъ,преди година "сътворих "нещо,може би ще накара Иван Вазов да се обърне в гроба ....Както и да е.Написах го ,посветено на мен и моите приятелки,миналата година се случваше доста да бягаме от даскало и написах тва като наша историйка.
Нqкой нqма да сванат части от стиха,щото има странни думи.

Действащи лица-КОШУТИ-аз и най-дпбрите ми приятелки,общо сме 4 кошути

Вутова-фелдшерката,дава бележки
 понqкога
Савов-директора
зубари-знайни и незнайни от класа....
елени-пичове


Ода за Ко6утите                        

написана от Розовата ко6ута (ко6ута номер 1)    
 

                             О,Даскало!Пет дена младите ко6ути как  4иновете пазqт.Горските долини трепетно повтарqт на звънеца рева.
Пристъпи ужасни!Дванайсто остъствие лази към дневника,
И стрqскат се ко6утите,искайки от Вутова бележката.
Бури подир бури!|Роqк след роqк
.Светла безумна со4и вратата пак.Тогава Савов техен командир
 ревна гороломно,след директорскиq пир
;”Тър4ете!Тамо са раите!но стипендии не 6те видите!!!
”При тез думи силни ко6утите зав4ас казаха злобно:
”6те си вземеме бележки бе,п*дерас!!”И с нов дъжд от контролни ,пи6тови И пари ,ко6утите на6и са са купон готови.
Звънците екнат,даскали ревът,зубъри налитат И падат И мрът.
Идват като тигри, бqгат като овци ,па ко6утите се отказват от тъпите уроци.
Кат газели ти4ат по стра6нии редут,
не се6тат ни жега ,ни жажда,ни студ.
6турмът е от4аqн ,отпорът е лют,
три дни ве4 се у4ат,но не 6те сполу4ат
.Отникъде взора Надежда не види.
И братските орди не фър4ат към тqх
…Ни6то!Те 6те бqгат,но 4естно,без страх-кат стадо ко6ути от 4ерукувец са
,даскалите идат-вси4ки на6трек са.
Последниq напън ве4 е настал.
Тогава СиСа ,техен генерал,ревна гороломно;
”млади ко6ути ,вен4аите гората с лаврови венци!На ва6ата дързост елена подари вафлата,джоба И солетите дори!!
При тез думи силни  дружините горди о4акват безстра6но даскалските орди.Бесни И 6умq6ти.О,героиски 4ас!Вълните намират канари тогаз
Бележките липсват-но волите траqт.
Моралът се пре4упва-но гардите остаqт И сладката радост от 4ас да избегат пред целиq клас на тоз славен рът,с едно бqгство юна6ко И с една победа.”Класът на6 сега нази гледа.
Този етаж висок е-даскалът 6те ни съзре.Ако би бегали-да ска4аме по- добре!!
”Грабваите 4антитееее”-нqкои се изкрqска И ко6утите млади хукнаха зав4аска,
кат овци 4ерни сред зубарски роqк ,тър4ат стропалqт като луди пак.
И зубарите трапнат друг пат не видели ,
от 4ас да ти трагнат не биха посмели.
И въздуха цепqт със зубарски вик.
Боqт се обръ6та на смърт И на 6тик.
 Героините на6и като скъли твърди
 отсъствие сре6тат с железни си гърди.
И фарлqт се с песни в ску4ниq 4ас
 като виждат харно 4е им пеq за баи иван аз.
Но вълни по-нови от  орди дива6ки гълтат,потапqт орлqка дива6ки.
Ио6те миг 6те падне заветниq хълм
 И изведнъж Вутова пристига със гръм!!
                                                                    И днес йп6те 6том контролно приближава ,
спомнq тоз ден бурен ,6уми и препра6та.
Славата му дивна като стрък зелен-от гора на гора И от елен на елен!!!:))))
« Последна редакция: 2005-11-20, 21:24 от SHEMETNA »
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края
(Георги Константинов)

Неактивен SHEMETNA

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1611
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #11 -: 2005-12-07, 23:29 »
Написах едно есе за училище...За Дон Кихот.Харесвам си го и заради това го побликувам тук,а и може да помогне на някой в училище


Съвременните Донкихотовци в джунглата на човешкото безразличие . Есе


Обичаш ли да затваряш очи и да си представяш един напълно различен свят?Изградил ли си си свой собствен свят,къддето всичко е различно и където си силен ,доволен и добър?Свят,в който няма омраза и в който властват само положителни емоции?Не ми казвай,че никога не ти се е случвало!Всеки го прави.Всеки мечтае и се опитва да избяга от жестоката и сива реалност поне за миг.Кратко,но красиво,нереално,но нужно е това наше малко "пътешествие" към собствените си блянове,към собственото си Аз.
Някога преди много години,един човек написва една творба.Главният герой в нея е луд.Той е мечтател,той е хуманист,той е добър.Той е просто герой от един роман,но качествата му са въплатени в някои от нас.В нашето студено и изпълнено със злоба съвремие,все още се намират хора като Дон Кихот,които успяват да запалят поне за миг искрица надежда за по-добро.Тези хора са различни и топли,самотни,но душевно богати,защото положителните им качества може да ги правят по-лесно раними,но пък са истински и значими личности.
Чели ли сте романа на Сервантес "Дон Кихот"?Успяхте ли да вникнете в думите,в действията,в душата на главния герой?Какво видяхте там?Лудост,наивност?Сбъркали сте!Навярно сте слепи за видимото.Дон Кихот е герой,въплащаващ всички човешки добродетели.Яхнал мършавия си кон,той следва своите мечти.Физически слаб-душевно силен,привидно луд,но всушност просто различен,"печалният образ" наричан той,всъшност е символ на духовното стремление.В днешното време на жестокости,лъжа,злоба и завист,Дон Кихот би ни бил нужен.Нужен ни е пламъкът в очите му,когато говори за подвизите си.Липсва ни неговата увереност в това,че всичко може да се постигне,липсва ни добротата му.Повечето от нас са празни.Не вярваме в себе си,не вярваме в мечтите си,не вярваме на другите,не вярваме на Бог...не вярваме в нищо!Просто съществуваме,а Дон Кихот живее.Той прави това,което сърцето му подсказва.Ние се лъжем взаимно,самоунищожаваме се,мразим се...пропиляваме живота си...живеем безцелно,малко хора съумяват подобно на него да се насладят на живота и да загърбят човешкото безразличие и студенина.Този герой поражда смях в някои от нас,защото никога не успява да постигне това,което си е наумил.Но поне опитва.Дава всичко от себе си,за да прослави подвизите си и името на любимата си.Той е достоен,тъй като не желае злото на никого.Той е силен,защото въпреки всички удари,той се изправя.Колко от нас изобщо се борят,за да осъществят мечтите си?Колко от нас влагат цялото си сърце в тях и силите си,а колко просто се отказват и по-късно се оплакват,че не са щасливи и удовлетворени?Та ние се страхуваме дори да опитаме, да не би да се провалим.А провалим ли се,веднага се отказваме от всичките си мечти и цели,за да не изпитаме разочарование отново.Дон Кихотовците обаче знаят какво да правят и вярват в себе си.Именно тези качества на героя го правят силен,достоен за възхистение човек.Само човек,който е изпитал многократно ударите на съдбата и който се е провалял ,би оценил щастието ,когато го опознае.Само хора с увереността,вярата,непреклонния дух и стремлението на Дон Кихот биха могли да направят всичко,което желаят.Защото имаш ли желание и бориш ли се упорито за нещо,то ще успееш да го направиш.Дон Кихот е образ,който винаги е свързван с лудостта.Защо ли?Защото не разграничава реалността от мечтите си.Но луд ли е всъщност Дон Кихот или просто е един голям мечтател,който иска да се откъсне от сивото ежедневие и за целта живее в свой сосбтвен,красив свят?Не е ли това нещо нормално?Не сме ли всчки ние по малко луди?Всеки има своята странност,но тркабва ли да бъдем отричани заради нея?Та нали стойностните качества са тези,които трябва да изпукват,тези,които си осмислят като личности?Защо тогава всички се присмиват на Дон Кихот?Той е по-щастлив от студената и непокостична част от нас.Той е по-щастлив от нас,тъй като многбройните му нанесени рани нито за миг не го карат да се отказва.Малко от нас биха се похвалили със същото.Ако повече от нас успеят да придобият неговата увереност и борбеност в наше време,то всички ние щqхме да живеем един по-лесен и хубав начин на живот.Защото качествата на Дон Кихот са ни нужни.Странстващ за приключениq,той всъщност търси щастието,себе си.Успява да ги открие.Това го прави стойностен и щастлив човек.Към това трябва да се стремят повече от нас.
Има една мисъл"Облакът не знае защо се движи в точно кази посока и с точно тази бързина.Небето обаче знае движещите сили и пътища на всички облаци.Ти също ще ги знаеш,стига да се извисиш достатъчно,за да надникнеш отвъд хоризонта".Ако искаме да постигнем нещо красиво,добро и истинско,трябва да следваме примера на този герок.Нqкои от нас вече го правят.Други обаче,скрити зад маската на силни и здравомислещи хора,не успяват да разберат магията на този начин на живот.Ние живеем в едни много трудни и жестоки времена,повечето от нас са забравили какво е да се отпуснех,какво е да мечтаеш,какво е да вярваш е себе си и в щастието.За да се предпазим,се правим на непокисти,слагаме защитна преграда пред себе си,стараем се да не бъдем наранени.Безчувствени сме....Но не всички.В нqкои от нас живее малко от Дон Кихот.И тези хора са наистина значими.Дано повече от нас последват техния пример.Дон Кихот е просто метафора за вечно търсещиq дух,той е просто идеята на автора за доброта,любов и непреклонност.
Затвори отново очи.Престани да мислиш ,че всичко ще постигнеш даром и ше няма да постигнеш целите си.Истината е пред теб,не я ли виждаш?Стоиш с широко отворени очи,а не успяваш да видиш това,което трябва.Научи се да гледаш на проблемите си като на свои помощни платна.Не се прави на безразлишен,за да се предпазиш,така ще загърбиш топлината,която ти се дава и ще бъдеш тъжен.
Погледни мършавиq кон на Дон Кихот.За него той изглежда прекрасен.Бъди оптимист.
Вярвай в себе си.Затвори очите си...Виждаш ли истината сега?!



   
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края
(Георги Константинов)

Неактивен SHEMETNA

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1611
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #12 -: 2005-12-10, 18:46 »
Любовта е доказателство за смелостта да търсиш себе си
Есе

Силно протягам ръцете си,за да те прегърна.Ти си в обятията ми,усещам сърцето ти,то бие,усещам топлината ти-аз живея за теб.
Аз съм част от теб,а ти-от мен.Моето сърце бие в ритъм с твоето,моите очи се потапят в твоите.Ние сме миг от вечността и песъчинка от света,неразделна и силна частица.Ти си този,който ми помага да разкрия сладостта на живота ,а заедно с това да намеря щастието,да преодкрия отново себе си.
Твоята топлина ми позволява да бъда себе си.Ти ми даваш сили да премина през всичи трудности и да продължа напред.Защото ти си до мен и ме обичаш....В твоите очи разбрах какво е да обичаш,а това чувство ми помогна да открия самата себе си-собствените си копнежи и да се преборя със страховете си.Пламъчето на любовта е запалено в мен и благодарение на него,аз горя,аз се боря,аз живея,търся себе си не се страхувам от нищо-любовта ти ми даде всичко от което имам нужда-щастие,сили,смелост да търсq себе си.
Преди бях сама-липсваше ми нещо.Липсваше ми чувството,че съм значима,обичана.Всеки има нужда от разбиране и от топла прегръдка.Тичах с разрошени коси по самотната улица.Плачех и виках.Търсих те..Но не те намирах.Взирах се по прашните улици,питах се дали не си вървял по тях,дали не носят твоите отпечатъци.Чувах гласа ти,но той бе така далечен.Не можех да те открия.Намирах единствено мъката и лъжата....нямах любовта,от която имах нужда,нямах увереност,жажда за живот,нямах стимул да живея.Не исках да се погледна в огледалото-там виждах един непознат образ,Мразех
 себе си.Затварях очите си и ги стисках силно,докато се стичаха сълзи от тях.Защото не исках да опозная себе си.Защото нямаше какво да открия,нищо друго,освен самота и разочарование...и безкрайна болка.Но всичко се промени.Сянката умря,а на нейно място дойде ти.Стопли живота ми и ми върна вярата,върна ми желаниета за живот,върна ми обичта,силата да опозная себе си.Ти си моето доказателство,че любовта съшествува,че щастието ни сполита рано или късно,че чрез любовта ние преоткриваме ,опознаваме отново себе си.Сега съм различна.Сега плача,но не от мъка,а от щастие...че те има!Сега не лазя по земята,а летя !Сега съм себе си,сега съм шастлива.Само любовта е в състояние да ни накара да опознаем истинската си същност.В момент на върховна болка,аз намерих сили да се боря...намерих сили да се отърся от мръсотията,полепнала по душата ми и да се боря не за чуждото,но за своето собствено право да бъда щастлива.Сега съм друг човек и студенината никога няма да се върне отново....
 С широко разтворени очи се взирам в твоите.Потъвам в тях...Дори не смея да мигна.Улавям смеха ти,надзъртам в душата ти,разпилявам мислите ти.Ние сме едно цяло и винаги ще бъдем.Защото с теб съм себе с.Няма нужда да съм повече нещастна.Защото те познавам,защото познавам душата си....Не се крия зад хилядите проляти сълзи.Ти си тук,за да ми покажеш,че любовта може всичко-да убие самотата и да ни накара да преоткрием себе си...
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края
(Георги Константинов)

egoist

  • Гост
Лично творчество
« Отговор #13 -: 2005-12-14, 14:00 »
f.ck_OFF writes

Събудих се, но не виждах нищо...Мамка му!Пак съм прекалила с маструбирането.. Но май не беше това..
Усещах някаква странна миризма във въздуха.. Шибано кафе. Кой го прави!? Май не съм прекалила с мастру.. Опс!
...
Отивам към кухнята. Бавно. Подпирам се на стените. Съзнанието ми крещи:"Къде е шибаният аналгин или не!? Алка Зауцер му е майката!!!" Стигам до кухнята...О, Боже аз виждам! Но това ,което виждам никак, ама никак не ми харесва..!!!
Жена.
Пак съм прекалила с нещо, но вече и аз не знам с какво... Преглъщам. Трябва да направя нещо, да кажа нещо..., но тъпата болка в главата ми не ми позволява да мисля..
"Добро утро.."-глухо се измънква от устата ми..
"Добро утро!"-перфектната жена!
'Бах мамуу!Всеки мъж би ми завидял...Как съм я забила, къде съм била, каква пак съм направила!?
"Направих ти кафе!Не видях кафевар.."
Вече не я слушах.. Не само, защото нищо не чувах, но най-вече, защото тя ме омагьоса.. И сега какво ще правя!? Да я изгоня или да я разпитам!
'Бах те и тъпата путка си Яна! Стана точно като миналата седмица, когато се събуди с 3-ма негри, 2 азиатки и някакъв гаден педал в леглото си..Ох!Не ми се мисли пак за това... Реших все пак да се пробвам и да разбера как и от къде по дяволите се е взела тази мацка в скромната ми квартира.
Взех кафето.Благодарих.Усмихнах се.И тя ми се усмихна...Мамка му!Какво ми стана пак..Направо се подмокрих.Исках я.Тук и сега..."Яна, осъзнай се!!!Какви са тия булшити в твоята глава!?Нали сега завърши, нали искаше съпруг, деца, кариера!?"-казах на себе си...
Сега си спомням как мама ме биеше с тетрадката по главата-щял акъла да ми дойде, а пък тате ми викаше "Нищо, че имаш 2-ка!Тя се поправя..." и се усмихваше... Мама и татко са пичове, но сега ги няма да видят какво е станало с тяхната тъй непослушна щерка. Дай да мислим как да започна... "Ъъъъ аз такова...Много ме боли главата...", а перфектната мацка ме светва " След 6 бири и 8 шота обикновенно се случват такива работи.." Смее се.И аз се смея.Смея се само и единствено на себе си... Без да я питам тя ми обясни как моя милост е счупила бутилка "Собиески" в главата на маймуноподобното и гадже, което я е биело насред "онази" чалгаджийска кръчма (та аз дори не слушам чалга!?), където мутрите и мутресите са си като у дома...Така съм я била спечелила...!?
"Май не е много умничка, но това на кой му пречи?"-си помислих... И съм я завела у дома(където и да е това!?). Драйфала съм минимум 3 пъти, но 'щото много съм я накефила, тя се съгласила да правим секс...Било страхотно. Искала пак... Дзън!!! Една аларма в кухата ми кратунка ми напомни, че това не е нормално... Всъщност какво ли нормално ми се случва напоследък. И аз я желаех и в това беше страшното. Аз обичам мъжете и те ме обичат!!!Къде са сега тези гадни шибалници да задоволят страстта ми към тази невероятно красива жена... Черни гъсти и дълги коси.. Копринени. Зелени очи..
Ох...
А мама и татко просто искаха да бъда добро дете...
Хванах я за ръката, доближих я до устните си и нежно я целунах...Оставих кафето на шибаната кухненска маса и поведох мацката към спалнята.."Мамо, татко ще прощавате..А това е само началото на този скапан и откачен ден.Поредният такъв в моят живот.Живот на паразит..."
« Последна редакция: 2005-12-14, 14:01 от egoist »

Неактивен Don Dada

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 4483
  • Пол: Мъж
  • the shaman
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #14 -: 2005-12-14, 14:55 »
Абе, егоистче, това фантазия ли е или истинска случка?   Иначе доста добре звучи и е много подходящо за публикуване в сайт тип "Лезби-хоби"   , а може би "Уиминс Пауър"...
« Последна редакция: 2005-12-14, 14:59 от Don Dada »
Caralho Voador

Diva Orxideia

  • Гост
Лично творчество
« Отговор #15 -: 2005-12-15, 00:43 »
KpaTyHkA ме изненада приятно  

егоист  - харесва ми

egoist

  • Гост
Лично творчество
« Отговор #16 -: 2005-12-15, 00:53 »
Цитат
Абе, егоистче, това фантазия ли е или истинска случка?   Иначе доста добре звучи и е много подходящо за публикуване в сайт тип "Лезби-хоби"   , а може би "Уиминс Пауър"...


Цитат
егоист  - харесва ми
Това е първата ми публикувана статия в е-бане... 
Надявам се да има още, но много по-добри.
« Последна редакция: 2009-10-15, 12:38 от tech_noir »

Неактивен Lil' L

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1320
  • Пол: Жена
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #17 -: 2005-12-16, 17:58 »
Ми тва е едно есе, което написах днес, отначало е доста тъпичко написано, ама после нещо му се накефих  Не че е написано добре, а просто ми дойде отвътре

Човек се ражда, за да даде другиму любов
Есе
Любовта-най-древният инстинкт на хората. В момента, в който човек се роди, се привързва най-напред към родителите си, по-късно към приятелите си, по-късно тази "приятелска обич" прерасттва в нещо по-голямо-човек се жени, сдобива се с деца и...всичко започва отначало. Първата любов, която изпитваш, е към семейството ти-това ти е заложено като инстинкт. Към приятелите си се привързваш като резултат на дълго време, което сте прекарали заедно, общи интереси, неща, които сте преживяли заедно...това е приятелска обич, това е най-висшето чувство, което може да съществува, стига да е искрено. На истински приятел можеш да кажеш всичко, което те тревожи, често го чувстваш по-близък от семейството си. А той те изслушва и прави всичко по силите си да ти помогне ако имаш проблем.
Любовта може да се изрази по много начини- с целувка, с думи, дори и само с един поглед. "Любов не е двама човека да се гледат взаимно, любов е те да гледат в една посока". Когато двама се обичат, те могат да мълчат в продължение на много време, не защото няма какво да си кажат, а защото на този етап думите са излишни.
Човек се ражда, за да даде другиму любов. Напоследък все по-малко са хората, които "се раждат, за да дават". Напоследък повечето само "взимат" без да отвръщат на стореното. За някои хора любов е само да получават скъпи маркови подаръци. Няма чувства в такива връзки, не, за мен това не е любов. Но има хора, които мислят за другите. Обичам да казвам, че искам да бъда запомнена като момичето, което винаги се усмихва, дори и всичко в нея да е разбито и като момичето, което винаги може да направи твоя ден по-светъл, дори и да не успее да направи своя такъв. Това ми е заложено-много лесно се привързвам към хората и бързо ги изкачвам на пиедестал. Не мога да мразя. Не мога
 дори да се сърдя. Обичам да обичам. Дори и някой да ме мрази, аз не мога да му отвърна със същото-решавам, че това си е негово мнение, а всеки има право на такова. Много хора ми казват, че това е добре, но аз не мисля така. Мисля, че именно тези, които се привързват лесно, страдат най-много. Защото когато направиш някого своето "всичко", един ден ако го изгубиш, оставаш "без нищо". Оставаш "празен".
Аз съм на мнението, че повече хора трябва да са от тези, които "се раждат, за да дадат другиму любов". Защото ако никой не дава любов никому, животът няма да има смисъл-всеки ще потъне в "сивото"  си ежедневие, замислен само за себе си. Хората трябва да "оцветят" дните си и макар и за малко да помислят за хората, които обичат. Защото любовта е най-висшето чувство и човек се ражда, за да обича.
 
« Последна редакция: 2005-12-16, 18:03 от l1zard »

Eva

  • Гост
Лично творчество
« Отговор #18 -: 2005-12-24, 16:37 »
принтни го щом щи тича на офиса аз го бях окачила на спалнята на майка ми и всеки път като идваше да ми мели я пращах да го препрочита, написах го специално за нашите ехехехех

Неактивен NoFeaRInc

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1108
  • Пол: Мъж
  • ?????????? ??????
    • Профил
    • http://mario.youaremighty.com/
Лично творчество
« Отговор #19 -: 2006-01-06, 18:43 »
http://www.itforces.net/record/GothicPrelude-edit.mp3

ТОва е доста кофти демо запис от вкъщи, надявам се скоро да го запишем и да пусна пълната версия, но май само аз имам голям хъс ; ))
P.S. Записът е кофти и не си чувах voice-а на микрофона, затова е доста нескопосано, но нали затова е демо  
Тъй де, в тази тема е, защото и музиката, и лириките са мои.
Signature.

Неактивен ethereala

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 551
  • Пол: Жена
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #20 -: 2006-02-01, 22:22 »
да и аз се заинтигувах
Голямата любов и големият успех носят със себе си голям риск.

Неактивен Josefinne

  • Baby Freak
  • *
  • Публикации: 2
    • Профил
    • http://HTTP://BEYOU.ABDMP.ORG
Лично творчество
« Отговор #21 -: 2006-02-08, 21:58 »
Сяра

„Мразя те” – каза тя и стисна ножа по-силно. „Мразя те, чуваш ли!?” – прозвуча гласа й и нотките на омразата се отразиха в едно гърлено, но далечно „р” накрая. „Ако можех щях да те подпаля с поглед. Дано да изгориш! В Ада!”
„В тебе има толкова злоба и гняв...”
Сара се стресна и вдигна поглед напред. Във фотьойла пред нея се беше разположил млад мъж. Сара стоеше по турски пред креслото, на земята, хванала ножа в едната си ръка , гледаше надолу право в туптящата от напрежение китка на другата си ръка , която се спускаше отпусната на коленете, обърната ногоре с дланта, и смяташе да й причини непоправима рана. Беше сама. Но като чу този глас, тя се стресна, зениците й от страха се свиха, а дъха секна. Изведнъж нещо я накара да подскочи, за миг тя разгъна тялото си и като хищник се дръпна назад. Спря се чак при леглото на другия край на стаята.
„Кой по дяволите си ти и какво правиш в стаята ми?” – кресна тя изнервена.
„Е, не съм далеч от дяволите, но минавах наблизо и реших да се отбия.”
Сара го изгледа от глава до пети. Беше млад мъж на около 20 години, с тъмна кожа, мулат, тъмни, кротки , потайни и дълбоки очи и чисто черна коса, която на едри къдрици хвърляше сянка върху върха на челото му. Носеше лека черна риза, горните две копчета, на която бяха разкопчани, макар че навън беше ужасен студ. Тя сбръчка чело и си помисли, че този трябва да е някакъв психопат.
„Какво искаш?”
„Дай ми ножа?”
„Какво?” – тя се усети, че все още държи нож в ръцете си - „Не!”
„И защо? За да не те нараня? Едва ли...Съдейки по това, което щеше да направиш сама, едва ли това е причината. А знаеш ли, че е грях да се самоубиеш? Ако го направиш не друга, а твоята душа ще гори в Ада. А в Ада е много по-лошо , отколкото си мислиш. Тук на Земята няма такива мъчения, каквито там...”
„Ти пък от къде знаеш? Голям си специалист по Ада!”
„Виж, няма смисъл да се заяждаш с мен. Искам само да си поговорим.”
„Как влезе?”
„Дай ми ножа.”
„КАК ВЛЕЗЕ?” – Кресна Сара.
Мъжът присви очи , явно раздразнен от това, облегна се назад, но не каза нищо. Сара от своя страна наведе поглед надолу и косата й се отпусна , сякаш се протегна към земята.
„Мога да те убия, ако поискам.” – прошепна тя, без да вдига поглед от земята, но думите прозвучаха злокобно и заплашително. – „ Аз сама ще умра, нищо не губя, но ти ...”
„Аз какво?”
Сара го стрелна с поглед през кичурите коса и стисна ножа. За няколко секунди погледите им се сключиха. Без да мисли , тя го хвърли към него. Острието полетя право към гърдите му, той нямаше да има време дори да помисли какво става. За части от секундата, с някаква нечовешка бързина, той стана от стола, хвърли се напред към летящия към него нож, хвана острието му и след само няколко стотни вече беше пред нея. Бутна я назад и тя удари главата си в ръба на високото легло, на което преди това се беше подпряла. В следващия момент усещаше, че диша учестено, а нещо студено на връта й я караше до потръпва. Едната му ръка обхващаше двете нейни и тя не можеше да помръдне. Лицето му беше само на сантиметър от нейното. Другата ръка държеше ножа и го прокарваше като бръснач по шията й.
„Ще играем грубо, а? Кажи, де, така по-ли ти харесва?!”
По устните й се разчете „не”, макар че гласа й не се подчини на волята й и не се показа. Въпреки това той разбра. Изправи се и с бавни крачки пое обратно към мястото си на стола. Седна и пак се разположи както преди, леко настрани към едната облегалка. Първата работа на Сара беше да потрие гърлото си, като че да се увери, че то е все още здраво, а после с примирен поглед загледа към непознатия, докато той се настаняваше обратно на мястото си.
„ И така...” – Започна той, сякаш нищо не се беше случило. „ Да поговорим , а?”
Сара гледаше с недоверие към ножа, който той лекомислено прехвърляше в ръката си , без страх, че ще се пореже явно.
„ Зааа...Какво?”
„За твоята омраза , разбира се. Знаеш ли” – той се подмисхна дяволито – „Малко хора могат наистина да мразят. Повече обичат, но го отричат. А омразата не е отрицание на любовта, омразата е голяма сила, присъща на малко хора.”
„Е и какво от това?”
„Ти каза, че мразиш. Според мен лъжеш!”
Сара сви вежди. Най-много мразеше някой да й казва, че лъже, особено когато не беше така. Мъжът кимна настрани и спря да си играе с ножа.
„Слушай ме...” – прозвуча гласът му някак напевно, а очите бяха впити в нейните. Опитваше се да я омагьоса, да влезе в ума й. „Слушай ме, Сара...” – Почти шептеше той, но от другия край на стаята, тя го чуваше така че й се струваше, че той говори точно в ухото й, не, а направо в съзнанието й. – „ Ако мразиш, изпозлвай тази сила...” Сара погледна непознатия, той все още се усмихваше. Не беше продумал. Изведнъж мислите й се събраха и се фокусираха. Страхът не изчезна, ножът все още беше в него. Зениците й за пръв път, откакто непознатият беше продумал се върнаха в нормалното си състояние. Кръвта й замръзна и сякаш спря да тече. В главата й нахлу хлад.
„Да говорим. Но ако говоря с теб ще трябва и ти да ми кажеш нещо.”
Той повдигна вежди , явно заинтересован.
„Зъб за зъб...”
„Дума за дума” – допълни той.
„Странно” – помисли си тя – „ Щях да продължа със същото.”
„Сделка да е!” – ухили се той и погледа му светна. Изведнъж запрати ножа в отсрещната стена и той се заби в нея, но Сара не трепна.
„Не, нека поиграем...”
„Децата винаги искат да си играят” – Другото нещо, което мразеше Сара беше да не я взимат несериозно, а това прозвуча точно така, но се постара да го игнорира. Щеше да се разконцентрира.
„Е, какво те интересува за мен?” – Започна тя, сядайки отново по турски до леглото.
„Кого мразиш чак толкова много?”
„Мразя едно момче, което се подигра с мен.”
„И затова си готова да дадеш живота си заради него? Той се е подиграл с теб, а ти...”
„Аа...” – Тя размаха пръста си и го накра да замълчи. – „ Сега е мой ред да питам.”
„Така да е.” – Отвърна той и се облегна назад. – „ Питай каквото искаш.”
„Откъде знаеш толкова за Ада?”
„Бил съм там.”
Сара кимна и му направи знак да зададе въпроса си.
„Защо вие хората си мислите, че можете да обичате? Не е ли любовта напълно себеотрицание? Не е ли любовта, когато изцяло забравяш за себе си и започваш да се грижиш за другите? Не съм видял такова нещо. Винаги мислите за себе си първо. А после казвате, че обичате. Вие не можете да обичате..”
„Защо ми задаваш отговор?”
Той се стресна , сякаш беше ученик хванат да преписва. Но беше вярно.
„Как се казваш?”
„Сяр.”
„Сяр...” – Момичето стана, отиде до стената, извади ножа от там и се доближи до него. Ръката й беше отпусната и едвам го държеше. Той я проследи с поглед, но не направи нищо и когато тя се спря до него, погледите им пак се срещнаха. „Сяр...Какво всъщност искаш да знаеш от мен?”
„Аз...” – Предишната му самоувереност изведнъж се стопи. Защо стана така, не знам, сигурно тя беше открила някаква слабост в него и той го осъзнаваше. Предимството му над нея , сега беше по-скоро нейното оръжие.
„Ти не искаш да знаеш за омразата ми.” – Прекъсна го, преди да успее да каже нещо – „ Искаш да знаеш за любовта , нали?” – Той не откъсваше поглед от нея и макар да не помръдваше и мускул, усещаше се, че е точно така. Сара протегна свободната си ръка, сложи я на рамото му. После го заобиколи, ръката й се плъзна по рамото му и се спусна надолу по гърдите. Застана пред него и клекна по мъжки с двете ръце подпрени на коленете. Ножа все още едва висеше от едната й ръка, на косъм от шанса да падне на земята. – „ Защо от мен, Сяр?”
„Ти обичаш толкова силно, че си готова да се убиеш, за да му го покажеш. Казваш, че го мразиш, а всъщност го обичаш...”
„Никога не казваш това, което мислиш. Нали? Не е той причината. Не си отишъл при него. Дошъл си при мен, заради мен, а не защото го обичам.”
„Това не е вярно!” – Намръщи се Сяр, но тя опроверга мижавия му опит да се защити с иронична усмивка. – „ Усетих как трепна , когато сложих ръка на рамото ти. Усещам тембъра на гласа ти, когато казваш „ти” и се обръщаш към мен.”
Той изправи гърба си и сложи двете си ръце на креслата с рапънати длани.
„Не се защитавай, Сяр. Искаш да видиш какво е любовта, нали?” - Сяр мълчеше. – „Зъб за зъб, дума за дума, Сяр...Трябва да ми кажеш защо си дошъл при мен.”
„Аз...Не мога...”
Сара се изправи и се наведе към него. Сега нейното и неговото лице отново бяха само на сантиметър едно от друго. Тя постави едната си ръка върху неговата. При това той обърна поглед, за да види и леко потрепна. Приличаше на изплашен заек. После погледна пак нея. Тя го изгледа първо в очите, после погледа й се спусна надолу към устните му, спря се на тях и пак се върна
 на очите му.
„Тогава ще направиш друго за мен.” – прошепна тя.
Сяр замълча. Не откъсваше поглед от нея, но явно, че мислеше.
„Покажи ми...”
Сара се наведе леко встрани, затвори очи и допря устните си до неговите. Някаква странна вълна го обля целия. Той също затвори очи. Странно вълнение го караше да душа учестено, сякаш го беше страх, но всъщност то се предизвикваше от друго. Усещаше, че хиляди звезди се раждат в този момент в гърдите му. Устните й бяха меки и се докосваха съвсем леко до неговите, но предизвикваха ужасно силна емоция. Тогава изведнъж той усети болка. Сара вдигна ножа и го забоде в дланта му, така че острието проби чак креслото. Очите му се насълзиха, но той не се дръпна. Болката го пронизваше ужасно, но той продължи да я целува. Когато тя се изправи и се дръпна назад с крачка, кръвта от ръката му вече обливаше креслото, но той не трепваше, не усещаше ли...Не...Усещаше, болката беше страшно силна, но той стоеше със затворени очи и не помръдваше.
„Какво искаш?”
„Не искам да ме боли повече, Сяр.”
„Любовта боли...”
„Тогава я вземи. Не искам да обичам повече.”
„Ще умреш...Няма да си човешко същество вече” – Сяр не отваряше очите си. Не зная дали искаше да запомни момента по-добре или така търпеше болката по-лесно.
„Това се опитвах да направя, когато дойде.”
„Тази смърт...Е много по-истинска, от тази, която се опитваше да си причиниш.” – Той запази спокойния си глас, но отвори очи най-после.
„Зъб за зъб, Сяр, аз ти показах...”
Той не можеше да противоречи на това. Сделката си беше сделка и тя важеше дори за ангелите.
„ Ела тогава.” – Сара се приближи до него пак. – „Извади ножа.” – Сара се подчини и издърпа ножа от ръката му, после го хвърли на земята. Той протегна кървавата си ръка към нея, тя се наведе и затвори очи. Усети топлината на кръвта му и студенината на плътта му по тила си. Отвори очи и го погледна пак. „Така да е...” – Каза той. От шията надолу по гръбнака й тръгна остра болка, която пусна сякаш клони по тялото . Те се разклониха и я обхванаха цялата. Болката я заслепяваше, пред очите й се белееше, задушаваше се в това дърво от болка и тогава загуби съзнание...
Събуди се по някое време в бяла стая. Майка й се беше надвесила над нея, притеснена, оплашена, разплакана:
„Сара, Сара! В болница си, ще се оправиш, миличка...”
Тя присви очи, в пренебрежение към глупавия страх на майка си и погледна встрани, където стоеше Сяр, хванал ръце пред себе си, с рана на едната ръка. Изглеждаше тъжен.
„Сяра, майко...Нека съм Сяра...”


Неактивен Josefinne

  • Baby Freak
  • *
  • Публикации: 2
    • Профил
    • http://HTTP://BEYOU.ABDMP.ORG
Лично творчество
« Отговор #22 -: 2006-02-08, 22:00 »
Децата на нощта

Светлата коса на Криси падаше като водопад на раменете й и контрастираше с мрака на спускащата се нощ. Тя беше три - четири годишно момиченце и така, седнала на земята сред тревите и жълтурчетата приличаше повече на малка, приказна фея или кукла, отколкото на малко човече. "Мами, Тати, Клиси" - наричаше тя полузатворените слънчеви цветя, като ги откъсваше. "Мами, Тати, Клиси" повтаряше тя при всяко кръстосване на дръжките им. Сплиташе по три цветята в неразделимо единство, в едно семейство от три...'Мами, Тати, Клиси"...
Някъде, недалеч от нея, заедно с настъпващата нощ се приближаваше и той. Снишил се ниско сред тревите, той пристъпваше тихо и меко. Светлите му, окървавени очи не изпускаха невинното създание. В нощта блестяха бели, остри зъби, които се къпеха в слюнка при вида на нежното вратле. Той беше толкова близо вече, че чуваше напевното гласче на детето - "Мами, Тати, Клиси" повтаряше то. Хищникът се снишаваше, тревите го поглъщаха изцяло и скриваха напълно. Напрягаше поглед, всеки мускул в здравото му тяло беше обтегнат, готов да се нахвърли над жертвата си.
"Мами, тати, Клиси, мами, тати..." Звярът, само с един лек и тих, скок, сякаш прелетя , като ангел на смъртта, се хвърли върху нея. Събори я на черната земя и светлите й коси увиснаха във въздуха, едва докосвайки с краищата си черната земя. Кръвта й потече в жадните уста, отровата му вместо нея се вля във вените й. В желанието си да се задържи или пък просто от прищявка на Съдбата, Криси обви с ръчички врата му и спелете малките си пръстчета в козината му - " Кли...си..." - повтори тя тихо, точно в ухото му, така че дори нощта не чу. Само той. Захапката на звяра олекна. Меката земя пое леко главицата на момиченцето. Светлите му коси се разпиляха върху нея като слънчеви лъчи сред мрак. Той се загледа в бледото й личице, в обезцветените й устни и тънката струйка жива кръв, която тичаше по бялото вратле.
От къщата се чу звук, зареждане на пушка. Той погледна за последно детето и отново с един кратък полет я прескочи и се загуби отново в тъмнината , от която бе дошъл.
Майчин плач раздра властващата вече нощ. Мрак се спусна над детето и потече в жилите му...
Но тя оцеля...Продължи да живее, за да се събуди отново от същия сън. Сърцето и се блъскаше в гърдите, сякаш, да избяга от съня, дъхът напираше да излезе. Тя отвори очи и погледна навън. Отново луната беше скрила лицето си - време е. Още едни безцветни, пълни с кръв очи излизаха на лов в тъмата на нощта.

Неактивен SHEMETNA

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1611
    • Профил
Лично творчество
« Отговор #23 -: 2006-02-08, 22:11 »
Супер са
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края
(Георги Константинов)

Неактивен unreal

  • потребител/ка
  • *
  • Публикации: 6
    • Профил
    • http://
Лично творчество
« Отговор #24 -: 2006-02-23, 10:27 »
BUTTERFLY EFFECT

             
         Това се случи много, много отдавна, още когато дърветата се окичваха в бледо зелено, а цветята свенливо се подаваха изпод закоравялата пръст.Птичките започваха старата си песен на нов глас, а катеричките правеха щателно преброяване на останалите от зимата жълъди.Слънцето още се срамуваше да се показва пред хората, за това старателно се прикриваше зад облаците, а пък те от своя страна се изчервяваха от гордост.Малкото останал сняг направо блестеше от щастие, че е още на този свят и се топеше от любов по слънчевите лъчи.
              Но на фона на цялата тази идилия едно създание не беше на мястото си.Не намираше пробуждането на пролетта за чудо.Не виждаше красотата на изгрева и очарованието на залеза, не откриваше съвършенството на деня и потайностите на нощта не я привличаха.Дори напротив, красотата и се струваше банална, а хармонията-скучна.И точно в един от онези прекрасни дни, които може и никога да не се повторят, от най-красивото цвете на поляната, една златиста пеперуда грациозно разпърха с крилца.Въздухът около нея потрепери от вълнение, а наоколо сякаш се посипа златен прашец.Но пеперудата не забеляза това, тя никога не се бе намирала за красива.Само веднъж се бе оглеждала в бистрите води на едно поточе, но създанието, което я следеше с поглед не й хареса.Прекалено много се сливаше с всичко, сякаш беше продължение на някое клонче или пък още едно цветче в розовия храст.Тя винаги се бе имала за нещо по-различно от другите.Нито повече, нито по-малко, просто по-различна.Изпитваше облекчение, че не е здраво стъпила на земята като цветята.Радваше се, че не трябва да се бори и да пълзи за всяка трохичка хляб като мравките.Но най-много от всичко беше благодарна, че можеше сама да избира пътя си.Не беше като малките, обли камъчета, които реката всеки ден носеше насам, натам и променяше посоката им според настроенията си.
             И точно в онази сутрин, когато луната още се сбогуваше с едно ручейче, а слънцето весело приветстваше едно ято птички, пеперудата реши да избере своя път и да замине надалеч.Тя летя дълго като от време на време се спираше да си почине на върха на някоя тревица или да си поеме дъх на вкопчила се здраво в някое клонче.Така тя стигна чак зад голямата купа сено в другия край на поляната.И тъкмо се беше отчаяла, че там всичко е до болка банално както оттам, откъдето беше дошла, тя видя нещо, което прикова погледа й.Беше друга пеперуда, но се личеше, че е мъжка.Беше тъмна като най-непрогледната нощ, но очите й бяха като две ярки Вечерници.В тях се четеше нежност, доброта, разбиране и нещо, което златистата пеперуда досега не беше срещала.Дали това не беше пословичната любов от приказките, за която всяка пеперуда мечтае още от пашкула си?!Независимо дали беше любов или пък нещо друго, чувството я завладяваше все по-силно и това й харесваше!Бяха се гледали само няколко мига, но усещаха с всяка фибра то тялото си, че искат да прекарат живота си с заедно.Искаха да се наслаждават на скучната хармония, да се предадат на баналната красота и никога да не могат да избягат от нея.
            И загледани така един в друг, те дори не забелязаха огромната лапа, която се пресегна и повали мъжката пеперуда.Всичко стана за един миг, за един единствен миг всичко рухна.Златистата пеперуда усети, че я завладява ново чувство, може би дори по-силно от любовта-болката.Малкото й сърчице биеше все по-силно и все по-силно, докато на края не издържа и се пръсна.Изведнъж болката изчезна, всичко изчезна.Но някъде там, нито много близо, нито много далеч се виждаше един тъмен силует, а двете Вечерници се открояваха още по-ярко.И двете пеперуди потеглиха напред, като след тях се сипеше златен прашец.
            Търсете своята сродна душа, за да отлетите заедно към вечността.
[span style=\'color:red\']"Всички сме в калта, но някои от нас гледат към звездите"[/span]

Неактивен unreal

  • потребител/ка
  • *
  • Публикации: 6
    • Профил
    • http://
Лично творчество
« Отговор #25 -: 2006-02-23, 10:29 »
„...дъждът в очите ми блести
                                                                                           не си признавам-не, не са сълзи....”


              По принцип съм грациозно същество или поне така би трябвало да бъде.Но ако трябва да съм честна и откровена,както пред вас така и пред себе си, в мен не е останала нито капчица грация и изтънченост. Когато видя отражението си в калните води на някоя локва, установявам суровата действителност. Може би трябва да спазя етикета и да ви се представя. Но не мога да ви кажа името си...не, не е тайна просто вече не го помня. От цяла вечност никой не ме е наричал по име.Живея в централните квартали на столицата, което до някъде улеснява намирането на храна, но от друга усложнява животът ми.Обикновено децата от квартала ме замерят с камъни, но сега е зима и са заменили камъчетата със снежни топки. Аз съм една бездомна черна котка, не знам дали от суеверие или от незаинтересованост, но хората ме избягват.
             Хората са най-странните животни обитавали Земята някога. Когато не разбират нещо те го заклеймяват като безполезно, глупаво или дори опасно. Има неща в необятната вселена, които те изобщо не могат да проумеят, но си мислят че вече са покорили света, просто защото са стъпили на Луната или пък са разгадали строежа на атома. А има толкова много други нещата, за съществуването на които дори не подозират. Затворили са се в лъскавият си свят и не се интересуват от съдбата на никого, та какво остава да отделят секунда внимание на някаква си котка.
            Вчера например се разхождах по една от главните улици, цялата осветена, украсена, приготвена за Коледните празници. По витрините на лъскавите магазини бяха закичени надписи за намаления и хората трескаво пазаруваха подаръци. Тази част от годината винаги ме е отегчавала. Точно тогава богаташите решават да даряват пари, точно тогава хората решават, че трябва да бъдат щастливи, че трябва да бъдат заедно, да се напият безпаметно или пък да се наплюскат до пръсване. Вървях си спокойно, защото не бързах за никъде, никой не ме чакаше, никой нямаше да се притесни ако не се прибера на време.Всъщност аз нямаше къде да се прибера, нямам дом.
            Гледах хората и си мислех какви са, когато празниците не ги задължават да бъдат щастливи и добри, чудех се дали се сещат да звънят на приятелите си, когато нямат какво да им пожелаят и дали се виждат с роднините си, когато не си разменят подаръци. Когато децата са малки техните родители им втълпяват образа на белобрад, едър и миловиден старец, който ще им даде подаръци, ако са добри и послушни пред годината. По късно образът на добрият старец избледнява от съзнанието им и те свързват празниците единствено с Коледната ваканция. След това започват да убеждават своите деца в легендата за Коледа, но за тях празниците са по-скоро допълнителни  разходи и разправии, от колкото нещо приятно и отпускащо.
            Такива мисли ме тормозеха, когато една кола ме опръска и аз се осъзнах. Стана ми още по студено. Погледнах нагоре към сградите и видях едно от онези „щастливи” семейства. Някога и аз имах семейство, но ме подариха на други хора, защото апартаментът, в който живеехме, беше малък. Хората, на които ме дадоха решиха, че не съм достойна да драскам давана им и да пишкам в саксиите и деликатно ме изнесоха навън. Оттогава се скитам сама по улиците. Не се оплаквам, една котка винаги трябва да държи главата си високо, все пак ние не сме обикновени животни!
           Една жена ме настъпи по опашката и дори не се обърна. Носеше огромно плюшено мече, може би за детето си. Тя се спря и пусна стотинки в кутийката на просякът срещу нея, дори не усети как някакъв мургав младеж и отмъкна портмонето Така и се пада като ме настъпи! Някакво хлапе посегна да ме погали, но баба му бързо го дръпна все едно посяга към огън, а не към мен. Но аз съм свикнала на това, вече изобщо не ми прави впечатление. Започнах да изпитвам безразличие към всичко, когато престанах да мразя хората, които ме изхвърлиха.
             В това отношение хората също са много странни. Те цял живот се опитват да убедят себе си, че омразата е лошо нещо. Но това е просто една от онези заблуди, в които замъгляват посредственият им поглед. Омразата не е лошо чувство, няма лоши и добри чувства. Ако започнеш да обичаш
 и харесваш всекиго, то значи си станал безразличен към всичко.
             Отнякъде дочух музика. Колко много обичам музика. Друга заблуда на хората е, че само те, и единствено те са развили сетивата си, така че да разбират и оценяват красивото. Те всъщност не са красиви същества, нямат козина, речта им е груба и недодялана, не е като моето мъркане или като чуруликането на птиците. Не виждат в тъмното, някои дори не виждат и светлината. Истината може да им извади очите, но те няма да я забележат.
              Продължавах да вървя по улицата. От едната страна продаваха някаква готова храна, която, смея да твърдя, изобщо не беше вкусна. От другата имаше дрехи, след това електроуреди. Навсякъде имаше опашки и нервни хора, които чакат реда си от часове. Хората улесняват бита си все повече, и все повече усложняват живота си. Имат толкова много предмети в големите си къщи, а сърцата им са толкова празни. Имат толкова много пари в кожените са портфейли, а душите им са толкова бедни. Имат толкова много дати, на които празнуват, но отчайващо рядко изпитват щастие.
            Улицата свърши, вече се стъмваше и реших, че този вход е подходящ за през нощта. Свих се в най-отдалеченият от вратата ъгъл, за да мога да преодолея студа, който ме тормозеше толкова много през зимата. Заспах спокойно, защото нямаше какво да измъчва душата ми. Не обичах никого, не мразех никого, не се стремях към нищо, нямах мечти, вече бях привикнала към сивото ежедневие и не се опитвах да избягам от него. Но все пак аз съм просто една черна котка....
[span style=\'color:red\']"Всички сме в калта, но някои от нас гледат към звездите"[/span]

Diva Orxideia

  • Гост
Лично творчество
« Отговор #26 -: 2006-03-18, 13:32 »
Цитат на: SHEMETNA
Изгубена

Не ми протягай ръката си студена
когато паднала в калта,безжизнена стоq
не се нуждаq аз от ду6ата ти,от любов ли6ена
6том вси4ко,което q изпълва е празнина


 

Цитат на: l1zard
Снег се сипе на парцали-демек вАли. 'Ем е пухкав, 'ем е мек-демек вАли снег.
   

   
Цитат на: l1zard
Тва го е писало некво момче на майка ми преди мноооого време, знам че темата е за лично творчество, ама ме кефи  

На Х
Обичам твоята усмивка,
обичам твоя поглед мил.
На тялото ти в нежната извивка
животът ми се е стаил.
Гърдите ти, тъй нежни, бели
събуждат чувства пламенни във мен.
И тези чувства океани цели
развихрят във гръдта ми ден след ден.
Краката ти желая в тоя час
и цялата от мен си тъй желана.
О, утоли ти мойта буйна страст
о, още тук, о, още на дивана  
Въздишките ти във любовния екстаз
и твойта плът-тъй топла и тъй
 мека,
и твоя поглед-нежен в тоя час
аз искам да запомня чак до века!
   Да поясня, нищо не е имало между тях, за едната ебавка е било
:cool:  

Цитат на: Josefinne
Сяра

„Мразя те” – каза тя и стисна ножа по-силно. „Мразя те, чуваш ли!?” – прозвуча гласа й и нотките на омразата се отразиха в едно гърлено, но далечно „р” накрая. „Ако можех щях да те подпаля с поглед. Дано да изгориш! В Ада!”
„В тебе има толкова злоба и гняв...”
Сара се стресна и вдигна поглед напред. Във фотьойла пред нея се беше разположил млад мъж. Сара стоеше по турски пред креслото, на земята, хванала ножа в едната си ръка , гледаше надолу право в туптящата от напрежение китка на другата си ръка , която се спускаше отпусната на коленете, обърната ногоре с дланта, и смяташе да й причини непоправима рана. Беше сама. Но като чу този глас, тя се стресна, зениците й от страха се свиха, а дъха секна. Изведнъж нещо я накара да подскочи, за миг тя разгъна тялото си и като хищник се дръпна назад. Спря се чак при леглото на другия край на стаята.
„Кой по дяволите си ти и какво правиш в стаята ми?” – кресна тя изнервена.



много ми хареса

Цитат на: Eva
Създадена

Замръзнах под грешките
самота,
Бяла смърт.. обичах те.
красота...
Играх с огъня
бях дете,
жена бях само за деня
мъртва съм, мразя те.
Родих греха и нищо,
потънах в нищета.
Уби чувствата ти лично,
отне ми я!
Да, загубих те,
загубих всичко,
търсех те,
видях как умираш,
никога не помисли
за мен.

невероятно е  

Цитат на: unreal
BUTTERFLY EFFECT

             
         Това се случи много, много отдавна, още когато дърветата се окичваха в бледо зелено, а цветята свенливо се подаваха изпод закоравялата пръст.Птичките започваха старата си песен на нов глас, а катеричките правеха щателно преброяване на останалите от зимата жълъди.Слънцето още се срамуваше да се показва пред хората, за това старателно се прикриваше зад облаците, а пък те от своя страна се изчервяваха от гордост.Малкото останал сняг направо блестеше от щастие, че е още на този свят и се топеше от любов по слънчевите лъчи.


 

Цитат на: unreal
„...дъждът в очите ми блести
                                                                                           не си признавам-не, не са сълзи....”


              По принцип съм грациозно същество или поне така би трябвало да бъде.Но ако трябва да съм честна и откровена,както пред вас така и пред себе си, в мен не е останала нито капчица грация и изтънченост. Когато видя отражението си в калните води на някоя локва, установявам суровата действителност. Може би трябва да спазя етикета и да ви се представя. Но не мога да ви кажа името си...не, не е тайна просто вече не го помня. От цяла вечност никой не ме е наричал по име.Живея в централните квартали на столицата, което до някъде улеснява намирането на храна, но от друга усложнява животът ми.Обикновено децата от квартала ме замерят с камъни, но сега е зима и са заменили камъчетата със снежни топки. Аз съм една бездомна черна котка, не знам дали от суеверие или от незаинтересованост, но хората ме избягват.

 

много приятно се изненадах когато влезнах тук    

Васи ...това което пишеш ми харесва, но има много болка, мъка, сълзи, гняв, самота...само когато изпитваш тези чувства ли пишеш? за да се отървеш от тях?
от всичко написано от теб ...не усещаш любовта както ти си я представяш /вътре в теб, в твоя свят.../ често се чувсваш неразбрана и сама...

Неактивен KpaTyHkA

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1684
  • Пол: Жена
  • Firebird/Phoenix
    • Профил
    • http://www.myspace.com/kpatyhka
Лично творчество
« Отговор #27 -: 2006-03-23, 21:04 »
Ето нещичко от мен..не е много изпипано,но е писано на един дъх и просто не ми се иска да го поправям  

    Излизам и затварям входната врата след себе си. Оглеждам се и нищо не виждам, сивота, примигам - студът щипе очите ми. Поемам въздух... той раздира дробовете ми... и ...потеглям. На къде отивам ли? Ще разбереш...
    Дали се усмихвам? Не... нямам сили за това...Светът тепърва се събужда и всичко е толкова унило, малки хора се стичат около мен, забързани да не закъснеят за работа... сякаш времето е спряло. Духва вятър и косата ми се разлита във всички посоки, лицето ми се вледенява, а от очите ми потичат сълзи. Избърсвам ги с ръкава на якето си и продължавам напред.
    РАзминавам се само с тъжни, замислени лица, силуети загубили безгрижието и веселието си, поробени от монотонното, изпълнено с проблеми ежедневие.
   Най- сетне.. стигнах до спирката... Същите хора, същото място, същото настроение и все пак днес е различно. Ти никога не идваш тук по това време... Защо точно днес реши да го направиш? Защо трябва да те виждам?!?
    Ето те .. идваш.. Не , не ме поглеждай, подмини ме, сякаш не си ме видял. Бъди милостив, не, не се усмихвай, моля те, недей - боли! Тих стон се отронва от гърлото ми, очите ми се пълнят със сълзи. Въздишам тежко, ти отново го направи- открадна измъчена усмивка от изстрадалите ми устни.. Не спирай до мен! ПОне това не прави!
- Здравей!- отново усмивка, толкова си хубав, когато още сънен се усмихваш.
- Здрасти!- отговарям едва доловимо, не мога, не искам- защо трябва да стоя тук и да говоря с теб?!? Защото трябва да съм силна и да не ти показвам колко ме боли...
- Как си?- питаш. Сякаш те интересува! Няма ли да свалиш тази глупава усмивка от лицето си? Убива ме, ще се разплача.
    Потърквам очите си и поглеждам твоите преди, когато ме гледаше в тях имаше един странен, очарователен, незабравим блясък в тях, който ме караше да се изчервявам. А сега... сега го няма и въпреки това потъвам в погледа ти, но не е същото, нещо липсва, не те усещам, няма те...
   Питаш как съм- хм... уморена, но не от работа, а от празнотата, уплашена от самотата, ужасена от от това, че си толкова близо до мен, а всъщност толкова далеч...
   Поемам дъх и задържам за пореден път сълзите, ти не бива да ме видиш плачеща. Ще бъда силна, трябва да съм силна.
- Спи ми се... - чух как се изтръгна изведнъж от устните ми.
   Поглеждаш ме малко укорително,
 но няма да ме целунеш, както правеше преди.
- Хайде стига! Денят едва започва, светло е вече...
   Поглеждам те, след това земята, хоризонта и връщам погледа си върху теб. Ти нищо не разбираш, не би могъл, не би пожелал.
- Светло?! ДА, тук навън е светло, но вътре в мен е по-тъмно от нощ. ПОследната искрица светлина изгасна, когато тя си отиде...
    Недоумяващ поглед, обичах да ме гледаш така, толкова си привлекателен, когато не разбираш нещо.
- Тя? - най- сетне се престраши да попиташ.
   Мой ред е да се усмихна, хубаво е да държиш нещата под свой контрол.
- ДА, тя! Твоята любов...
  Отвръщаш поглед от мен, нараних ли те? Извинявай, не исках. Значи ли това, че те е грижа? Че още я има, макар и тлееща, пълзяща, безпомощна, умираща? Не мисля. Отдавна си решил...
   Поглеждаш ме, опитваш да кажеш нещо. отваряш уста, но... не намираш думи и отново я затваряш. Не мога, не издържам- толкова си хубав, изпитвам нужда да вкуся отново тези устни... Преди не ми даваха почивка, непрестанно търсеха топлината на моите. Дали ще мога да върна времето назад? Едва ли, но мога да уловя този миг.
   Прокарвам нежно пръсти по брадичката ти, по бузата, врата , косата ти, леко се приближавам към теб и те целувам, но... ти си толкова безчувствен, не отговаряш на ласките ми, на тази последна изгаряща ме от страст от болка целувка... Защо ми позволяваш да го правя? ЗАщо не ме спираш- харесва ти да не измъчваш ли? Обхваща ме лудост, осъзнавам какво правя и се отдръпвам от теб.
   Автобусът идва. Не говори, спести ми думите, безсмислени са, знам, че не трябваше да го правя, знам, че си объркан, знам, че така ще боли дори повече от преди,но.. аз го желая.. остави ме да се самоизмъчвам, самозалъгвам, да мечтая, да се вълнувам от това, да се разкъсвам нощем на пърченца и после да ги събирам едно по едно, докато не осъзная, че мога да се справям и без теб...
 Ето го... автобусът дойде, вече спира. ПОглеждаш него, поглеждаш мен.
- Ти...- започваш.
  Слагам пръст пред устните си и ти казвам.
- Замълчи, запази мига и продължи напред!
   Ти кимваш и аз ти обръщам гръб, качвам се последна в автобуса и той затваря врати след мен, обръщам се, за да те видя запоследно и... та аз се разплаках, не мога повече да подтискам порива на сълзите.. толкова дълго съм го правила, вече мога, ти не си тук, няма да ме видиш. Прегръщаш някакво момиче, та ти сияеш.. така както сияеше преди, когато беше с мен... Ето защо днес ти дойде тук... заради нея...
   Съжалявам я ... след време и тя ще стане като мен- безпомощна, ранена, жалка... и отивайки към спирката на път за училище както всеки ден, ще се моли да не срещне красивото ти усмихнато лице...
« Последна редакция: 2006-03-23, 23:45 от KpaTyHkA »
Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

rock_ur_body

  • Гост
Лично творчество
« Отговор #28 -: 2006-05-01, 13:43 »
Шеметче, страшно много ми хареса!  

Неактивен Metalcho

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 2015
  • Пол: Мъж
  • ??????? ?????????
    • Профил
    • Hyundai Coupe Club
Лично творчество
« Отговор #29 -: 2006-05-01, 16:23 »
Мдммм и на мен адски много ми хареса! Малко е вдъхновено от онази история за чувства май... И определено има нещо от "Приказка за стълбата" на Смирненски... поне такава нотка долавям аз  Страхотно е, браво Сиска