Автор Тема: Поезия  (Прочетена 75792 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.    

Неактивен blackhearted

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1093
  • Пол: Жена
  • Blood Junkie
    • Профил
Поезия
« Отговор #90 -: 2006-04-18, 21:07 »
~Благодаря  

Ето още едно...
което сигурно е едно от най-мрачните които съм писала  

~Черни гарвани прелитат,
Клони и корени в гроба ми се вплитат...
До ковчега ми викове от болка долитат...
С гарваните донесени ....
Черни сълзи потичат от очите ми...
И напомнят колко мрачни бяха дните ми...
Черна обич,вътре в мене тлее ...
Мислите запълнени са с фразата
`Слънце за мен веч` не ще изгрее...``
Мъртви чувства в мен догарят,
И небиещото ми сърце изгарят...
Душата ми крещи...
От мъртва болка всичко вътре в мен крещи...
Болка впива в мене корени....
И връща пак всички спомени...
Крилата ми...къде са крилата ми,които ти ми подари...
Няма ги...
Черен дъжд над града вали...
Сякаш това са сълзите ми...
Черна сянка върви...
Това май е душата ми...
Ти ще плачеш за мъртвото ми тяло...
От лъжите твои,в мъка изгоряло...
Ти ще чакаш там покрит от мрачно одеало,
И ще плачеш,плачеш,че всичко живо е умряло...


 

Неактивен ethereala

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 551
  • Пол: Жена
    • Профил
Поезия
« Отговор #91 -: 2006-04-18, 22:11 »
2 мои стихотворения, които съм писала когато бях 9 клас



          Лунен път

И ето слунцето залезе
и луната сред облаци излезе,
звезди блестят,
лунен път в морето се поправя.
Ний седим вкопчени един в друг,
морето е безкрайно,
като нашата любов
Тази нощ е само наша,
а утре няма да са тъй нещата,
ти ще си тук, а аз там,
дълъг път ще ни дели,
но любовта ще ни крепи.
Ний ще сме далеч един от друг,
но в мислите, сънищата и мечтите
все заедно ще сме!
Двети ни кървящи от мъка сърца
взаимно ще се утешават
и любовта ни все жива в тях  остава.

И когато срещнем се отново,
луната пак ще е над нас
и звездици ще блещукат,
радостни за нас,
морето ще притихне,
луната път ще ни направи,
и с лодка, само двама,
изпълнени с любов един към друг
ще тръгнем по лънния път!



Животът

Животът е тъй жесток,
Понякога си тъй щастлив,
А друг път ти се иска да умреш.
но знай, че трябва да се справиш
и напред да продължиш,
но наранен от съдбата,
изпълнен с мъка и тъга,
незаинтересуван от никой и нищо,
останал вече сам,
сам със свойта мъка и тъга,
времето за теб е спряло,
иска ти се живота да свърши,
болката да спре,
всичко е сиво и облиано в сълзи.

И някък си изведнъж
срещаш ангел,
който ти помага
и от калта те избавя.
И пак си щастлв.,
ражда се приятелство, любов.
усещаш, че живееш,
че животът не е само болка и тъга.

Но, защо,
Господи, защо,
този анге в дяво се превръща
и те наранява,
а болката е още по-голяма?

И така нещата се менят,
веднъж щастлив,
а друг път тъй нещастен...
Това е животът...
една игра,
в която щеш нещеш играеш
и докато се усетиш и идва края,
и е време вече да отидеш
на онуй място,
за което си мечтал,
когато наранен,
отчаян от живота си бил,
и сега усъзнаваш,
че си живял,
че си обичал, но и мраил,
че си бил обичан, но и нараняван,
че си бил щастлив,
че животът правилно си изживял,
допуснал си и грешки,
а сега е време ти да го напуснеш,
и място на други да направиш,
и те да минат по трънливия път-
наричан живот!
[/i]
« Последна редакция: 2006-04-18, 22:12 от ethereala »
Голямата любов и големият успех носят със себе си голям риск.

Неактивен blackhearted

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1093
  • Пол: Жена
  • Blood Junkie
    • Профил
Поезия
« Отговор #92 -: 2006-04-18, 22:19 »
~*Лунен път * страшно много ми хареса  Не знаех,че пишеш  

Неактивен ethereala

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 551
  • Пол: Жена
    • Профил
Поезия
« Отговор #93 -: 2006-04-19, 00:19 »
Мерси   аз много рядко пиша. трябва нещо наистина много да ме развълнува, но напоследък това става все по-рядко, колкото повече време минава толкова повече свиквам с нещата, които се случват в живота ми и не се трогвам толкова лесно, затова и напоследък не пиша толкова.
Голямата любов и големият успех носят със себе си голям риск.

Неактивен blackhearted

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1093
  • Пол: Жена
  • Blood Junkie
    • Профил
Поезия
« Отговор #94 -: 2006-04-27, 14:11 »
~Сърцето ми стъпка без капчица жал…
И сякаш за този ден си ти живял…
Да ме тъпчеш,да ме гледаш цялата покрита в кал…
И сякаш за това от началото си ти копнял…

Гледаш ме с празни,студени очи…
Гледаш само мен,не виждаш хората отстрани…
Рониш тихо,бавно студени сълзи…
Усещаш вътре болката,нали?

Разбираш едва сега какво ми причини…
Разбираш едва сега,че това за малко не ме уби…
Разбираш едва сега,че аз съм тази за която си живял…
Разбираш едва сега,че само за мен си ти копнял…

Влачиш се,удряш калната земя с ръце…
И питаш се защо раздели сърцето ми на две..
Влачиш се,молиш се,ридаеш…
Искаш ме,но ти още не го знаеш…


Ари Коцко...      
 

Неактивен Cradle_Of_Fear

  • потребител/ка
  • *
  • Публикации: 12
    • Профил
Поезия
« Отговор #95 -: 2006-04-27, 19:51 »
~Гарванът~

Стоя под ярко-червеното небе
И гледам един умиращ гарван като мене
В очите му е изписана неописуема болка и страх
Защото вече всичко е изгубил и мечтите му са станали на прах
Гледа към залезът и чака смъртта да му отнеме душата
Без капчица милост с един единствен замах да му отреже главата
Той няма за какво повече  да живее
Всичко в животът му бледнее
Съдбата му е избрала мъчителен край
Но може би той ще намери своя рай
И ковчегът му ще гори с пламъка на телата на 100те ангела
И гробницата му ще пазят двата черни архангела
Сега опитвайки се да се изправи на крака
И с достоинство да посрещне мрака
Няма сили да се бие за живота си
Няма сили, легнал ще посрещне смъртта си
...And Death Won't Tear Us Apart...

Неактивен blackhearted

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1093
  • Пол: Жена
  • Blood Junkie
    • Профил
Поезия
« Отговор #96 -: 2006-05-03, 19:40 »
[div align=\"center\"]~Исках да съм с теб,а ти ме загуби.
По най-ужасен начин любовта ни ти погуби.
Грешката у никой не искам да търся за това.
Вече минало е,надживях и това…
Затвори и последната отворена врата.
Друг ми върна любовта.
Щастлива съм с него сега…
А ти осъзнаваш ли какво имаше и проигра?
Осъзна ли,кой толкова те обичаше,а ти се подигра?

Мрака бе прегърнал силно моята душа.
Живеех,лутах се сама в тъма.
Мрака бе притиснал моето сърце,
Което мислех,че ти завинаги отне.
Мразех те и те желаех,
Обичах те и го знаех…
Глупава бях,…дете бях…

Исках с теб да съм,а за теб това бе много.
Обичах те повече от колкото обичах всеки друг,
А ти вземаше от мен,вземаше безкрайно много обич…
Изцеди сърцето ми,усети вече,че горчи…и хвърли го…
Сякаш бе играчка,сякаш бе ненужно…изхвърли го…
Щастлива съм с друг сега,
Той спасява ме всяка вечер от тъмнина….
Щастлива съм с друг сега,
Той топли моята плът и душа…

Исках ти да бъдеш,тебе обичах.
Исках ти да изтриеш сълзите,ти след мен да тичаш…
А обратното бе…,аз след тебе тичах…
Сълзите си гълтах,гълтах сама....
Бягах,бягах след теб в нощта…
Крещях и молех се да се завърнеш,
А ти изгледа нагло и видях ти гърба…

Късно е сега…
Не се връщай смирено привел глава…
Не казвай `Грешка бе това`
Грешка беше,но сего чак го разбра.
Когато друг обичам и друг желае моята душа…
Късно е сега…
Не падай на колене,недей да плачеш…
В сълзите ти виждам лъжите които предстоят…
Сега ти ще видиш моя гръб…

~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~
Нещо ме изби на поезия  


 
[/div]

Неактивен blackhearted

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1093
  • Пол: Жена
  • Blood Junkie
    • Профил
Поезия
« Отговор #97 -: 2006-05-09, 21:21 »
~Когато очите ми попаднаха върху нея ми направи впечатление на страшно красиво момиче...Имаше бадемови очи..топли като шоколад... А косичката й руса,като кукличка беше...И още си е...Не предполагах,че това създание може да пробуди в мен толкова искрени приятелски чувства,да успява да гони болката всеки път от душата ми... да бъде до мен в едни от най-трудните ми моменти...И въпреки,че не може да е до мен,аз да усещам присъствието й...Ангелското й присъствие...Щастлива съм,че я познавам...Че тя е част от живота ми...Щастлива съм,че мога да й споделя всичко...Както и тя на мен... Когато знам,че падат едри капчици сълзи от хубавите й очи,не мога да се стърпя и да не заплача с нея... Едвам се одържам да не хвана влака и да отида при нея...Просто да я прегърна... Да й кажа,че всичко ще е наред и после... мога дори да си тръгна...Какво ли не бих дала да прекарам един ден с нея... Да седим и да си говорим за нашите си неща...
Това ангелче е сигурно моето второ аз...,но просто в друга кожа...Как може толкова да си приличаш с някой...и в същото време да сте толкова различни?Възхищавам се на умението й да ме успокоява,когато едва виждам светлината в края на тунела,
защото погледа ми е замъглен от стотиците сълзи които изплаках..тогава...Чудя се мила моя,кой ти резна крилцата и те изпрати на земята ... да радваш всички ни с присъствието си...Не мога да се наситя на компанията ти... Бих могла просто да седя до теб и да те гледам...Ще се чувствам щастлива,защото знам,че си от малкото истински мои приятели...Малко от хората на които истински държа...Малко от хората които не биха ме изоставили както и аз тях...Какво ли не бих дала за да видя дори бегла усмивка по прекрасното й личице...Какво ли не бих дала за да е щастлива тя...Моето малко ангелче...,което сякаш бе пратено да ми вдъхне отново живот...Давам ти обещание да съм до теб винаги... макар не винаги телом... Духом винаги ще съм до теб... и винаги,винаги ще имаш към кого да се обърнеш...Винаги ще има рамо на което да поплачеш когато си тъжна,винаги ще имаш човек на който да споделиш щастието си... Винаги ще имаш приятелството ми...Бъди щастлива мила,усмихвай се дори когато те боли...Не допускай да има тъга в очите ти... Любов без болка няма...,но все пак...обичай мила... обичай... обичай истински този който го заслужава наистина... Обичам те,шеметчето ми !!!

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
~Боли,когато те няма...
Боли,когато мисля,че всичко е една измама...
Веднъж ми каза,че не искаш никога да плача,
а сега сам оставяш ме на мрака...

Веднъж ми каза,че ангел съм за теб...
А ти моя демон ли ще си?
Ако е така,по-добре иди си ти...
Болката вече не се търпи...

Боли,когато те искам...
Боли,когато чувствата у мен подтискам...
Веднъж ми каза,че завинаги ще сме едно...
А сега сякаш всичко лъжа е било...

Боли,не защото те обичам...
Боли,защото ти не ме обичаш...
Боли,когато обещания празни даваш,
а на другия ден...си заминаваш...

Веднъж ми каза,че в очите ми сякаш слънцето блести...
Ти моят дъждовен облак ли ще си?
Ако е така,по-добре иди си ти...
Повече започва да ме боли...

Защо изтръгна сърцето ми...
Хвърли го,стъпка го...
Защо уби мечтите ми...
Защо късаш на парчета душата ми...

И все пак всичко от което имам нужда за да живея си ти...
[br
 /]Но все по-студено и по-студено става тук...
Сякаш от сърцето ти повява този студ...
И замръзва сякаш всичко тук...
Само чувствата ми не...Само тях не...просто ей така..на пук!

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
~не прояви капка милост ти поне...
сърцето ми хвана и разкъса със ръце...
сълзите ми в очите не видя ли ти поне...
тях също да убиеш със ръце...

вик разчупи тишината...
вик последен,така далечен...
вик отронил се от душата..
вик за помощ,вик за милост...

Стана ти на сянка бледа...
прокрадна се покрай стената...
сърцето ми осакатено и в тъмнината се научи да те гледа...
Остана след тебе само тишината...

Онемяла стоях и гледах как влачиш ми душата...
Сляпа в този миг поисках да съм...
Сили да викам нямах,капка не остана...
Онемяла... стоях и взирах се след теб във мрака..

и чу се писък изтръгнат от душата..
писък чупещ на парчета тишината...
писък раздиращ с нокти тъмнината...
Видях сребърния блясък в здрача...

Тя крещеше,чувах я отдалече...
Виждах я,как опитва се да се изтръгне от клопката коварна...
Сили и на нея не й останаха вече...
Виждах как блясъка помръква,мрака и нея прегърна...
« Последна редакция: 2006-05-09, 21:23 от Fr0m_h3LL »

Неактивен blackhearted

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1093
  • Пол: Жена
  • Blood Junkie
    • Профил
Поезия
« Отговор #98 -: 2006-05-10, 13:49 »
[div align=\"center\"]~Сълзите ми в прахта лицето ти рисуват...
Искат,но не могат те да се преструват,
че желаят и обичат само теб...
Сълзите ми в прахта само едно име изписват...
Искат,но не могат със спомените те да се сбогуват...

Сякаш вчера бе когато смеех се,
в ръцете ти исках да остана завинаги...
Сякаш вчера бе,а сега тъжен смях в главата ми звучи...
дали някога ще съм отново в ръцете ти...

Думи без глас редят устните ми...
~Обичам те~ опитват се да кажат,
а глас вече нямат...
Думите неизречени пред теб остават,
спомените ти си заминават...
Шепна вече...шепна,а искам да крещя...

Сълзите ми падат и изгубват се в прахта,
не искат,но рисуват всичко онова
от което иска да се избави моята душа...
сълзите ми падат,губят се в самота...
И шумна тишина ми пречи да заспя...

Как да спреш някой който от теб си отива...
Как да спре и той,като желание не намира...
Как да не плачеш за нещо,което толкова обичаш...
Но как и да спреш пред другите и пред себе си сега да го отричаш...
[/div]

Неактивен SHEMETNA

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1611
    • Профил
Поезия
« Отговор #99 -: 2006-05-10, 23:30 »
Белязани цветя

Малки,крехки уж,в саксия стара те стоят
ту шарени,ту бледи стават,
с изгрева на болката вида си пак менят.
В миг пръстта студена сякаш сгряват,
после суха я оставят...
Нежни като устни,груби като бодли,
галят те и щипят,
сякаш искат теб да те боли....

Цветчета малки,хранят се от твоята душа,
смучат от тъгата,губят се в дъжда....
Обичат да виреят там,където мост от кули
сърце ранено е закрило,
там надежди стари са се скрили,
отчаянието ново пак се е явило....

Цветя,белязани отдавна,
в ръцете твои пак и пак подавам,
очи,изпълнени с копнеж напред отправям,
но губиш се,в градината коварна!
Белязан от цветя,изпълнени със фалш,
с душа на трън,с очи от кактус груби,
пеeш на нощта сватбен-погребален марш...

Цветя в саксия,нежно грубо са забравени...
викат и се молят,от този малък затвор да бъдат избавени.
Но сляп е човек за техния зов,
когато той самият ги е захвърлил в белязания ров...
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края
(Георги Константинов)

Неактивен SHEMETNA

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1611
    • Профил
Поезия
« Отговор #100 -: 2006-05-14, 10:00 »

Прозрачнни завеси

На ръба на земята голяма
някой постави завеси прозрачни,
целта бе да скрие грозната яма,
която винаги поражда мислите мрачни.

Но кой бе дълбал така силно в почвата дълбока,
кой бе успял да прокопае всеки сантиметър от нея,
кой би искал да скочи от кулата висока,
когато знае,че няма да падне на кея?

И кой избра да жертва пейзажа,
слагайки черни,прозрачни завеси,
за да скрие на разочарованието бледо типажа,
което пред ямата дълбока се гласи да се обеси...

И кой се отказа от изгледа на птиците в полет,
когато сутрин забързани към гнездата танцуват,
за да замени огъня прекрасен с буца от лед,
а хората със завесите прозрачни да тагуват...

И кой ли хвърли пердето,
което всяка сутрин носеше вести на радост,
замръкнаха очите безцветни на детето,
а жизнеността замени се със старост.

И кой ли донесе лопатата
и хвърли я в на гробаря ръцете треперещи,
кой го накара да изпие заплатата,
след като погреба птиците тлеещи?

Прозрачни завеси ръцете ти крият до очите ми случващото се да стигне,
когато късаш на малки парчета сърцето,
прозрачните завеси вятърът рязко ще повдигне,
за да видя на любимия ми убиец за последно лицето...

« Последна редакция: 2006-05-14, 10:05 от SHEMETNA »
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края
(Георги Константинов)

Неактивен blackhearted

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1093
  • Пол: Жена
  • Blood Junkie
    • Профил
Поезия
« Отговор #101 -: 2006-05-14, 15:45 »
[div align=\"center\"]~Миличка,казах ти и преди,че са много хубави,сега не искам да се повтарям    


~В ъгъла нежно положена...
В сянката сякаш нарочно скрита...
Кукла без чувства оставена   ,
Откраднати й без никой да я попита...

Докосване...студено като лед...
Ледени пръсти душата ,
притискат...изтръгната насила...

С одеало леко,тихо покрита...
Защо преди да си тръгнеш не ме попита...
Дали душата и сърцето можеш да ми вземеш...
А така нахално ми отне...Всичко ми отне...

С празни очи загледана в безкрая,
В тази пуста самотна стая,
В ъгъла скрита и нежно завита,
Очаквайки тихо на болката края...

Сълза по лицето не може да се спусне,
Дива,забързана в горчивия си бяг...
Няма ли кой завесите да спусне,
Да не гледа навън куклата в непрогледния мрак...

Няма ли кой да я прегърне,
За миг просто да я утеши....
Няма ли кой назад времето да върне,
И очите с неизплакани сълзи да пресуши...

~*~







[/div]
« Последна редакция: 2006-05-14, 16:01 от Fr0m_h3LL »

Неактивен blackhearted

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1093
  • Пол: Жена
  • Blood Junkie
    • Профил
Поезия
« Отговор #102 -: 2006-05-15, 21:25 »
[div align=\"center\"]
~Маска~
~Маски слагам и подменям
чувства сменям и заемам...
Пред вас съм една,сама съм друга...
Простете,че карам ви да живеете в заблуда...

Маска щастлива слагам,
на изпитание истинските чувства си подлагам...
Маската щастлива свалям,
когато съм сама без дори да предполагам...

Чувствата си раздавам и заемам...
Дайте малко щастие за няколко сълзи...
Чувствата си сменям и заемам...
Моля ви,вземете ми всичките изплакани сълзи...

Маската щастлива счупи се днес...
И всички към мен имат онзи ужасен интерес...
Какво ми става,защо не съм добре...
Кой откраднал е моето сърце?





[/div]
« Последна редакция: 2006-05-20, 23:31 от Fr0m_h3LL »

Неактивен SHEMETNA

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1611
    • Профил
Поезия
« Отговор #103 -: 2006-05-20, 23:32 »
[div align=\"center\"]Остави ме

Oстави ме да стъпвам сама по шосето,
да закърпя сърцето,така износено и овехтяло,
остави ме да скрия лицето,
което загуби това,за което бе копняло.

Остави ме да седна на мръсната улица,
с пръст да обера прахта по земята,
остави
 ме да се вгледам в непознати лица
да се смея и плача сред смеха на децата...

Остави ме да бягам без посоки,
да късам дрипите на щастие останали,
остави ме да се взирам в кулите високи,
знаейки,че мечтите да съществуват са престанали...

Остави ме да сънувам,
да мълча и да се блъскам в дворци от лъжи,
остави ме на жива да се преструвам,
колкото и тази роля да ми тежи....

Остави ме да се скитам,
стъпките си да оставя по чужди планети,
остави ме непознати да питам,
има ли някъде за продан на мечти бюфети?

Остави ме да дишам сама,
да се давя от болка,за въздух да моля,
остави ме,дори от задух да умра,
поне ще знаеш,че вече не съм твоя!


Остави ме...да те забравя,
хилядите чувства,мили емоции да убия,
от руините крепости да направя,
от обичта,която ме разкъсва да се скрия...
Остави ме...
 [/div]

[div align=\"center\"][/div]
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края
(Георги Константинов)

Неактивен blackhearted

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1093
  • Пол: Жена
  • Blood Junkie
    • Профил
Поезия
« Отговор #104 -: 2006-05-21, 03:37 »
[div align=\"center\"]~Прашинки от вечността напомнят за толкова много отминали неща...
Всяка нощ излизам сама и оставям се на червена пустота ....
Бяла самота сякаш е превзела моята душа,покрита от мъгла...
Тъжен смях до мислите ми долита и сякаш иска да извика тъгата така дъблоко уж скрита....

Уших си рокля бяла,с черни перли в нея преплетени...
И вярвах сляпо в истини безвкусно измислени...
Вървя по пътя и без посока бягам...
За престорените ти въздишки,аз не отговарям...

Толкова от трошичката щастие бях заслепена,
Че дявола скрит в сянката на светлината не съзрях...
Отрадна ми всичките любовни залези...
Но отблясъка на слънцето коварен в мене още тлее...

Шепа пръст душата ми стана,сърцето ми със прах покри се...
В тайнствени пейзажи душата ми за миг успокои се...
Мислите разхвърляни в небето разкъсано една след друга пращам,
И неразкритите чувства едно по едно отпращам....

Студено слънце огрява целия ми малък черен свят...
И по нежни пътеки тичам отново,напомнят ми за онзи грях...
До градината ми от хартиени цветя достигам,
Думи да намеря колко ги мразя не намирам...
Но не за дълго се спирам,продължавам всяка част от мене да убивам...
Искам да избягам от мрака,искам пак да съм светлината....
В сън дълбок унесена,не виждах лъжата над мене провесена...
Но не за дълго този сън аз спах,събудих се... и видях само мрак...

Отнеси сърцето ми с теб,нека излети последния си нежен полет...
Аз душата си ще скрия,ще я изчакам ... и убия...
Ще тичам през поля кални,с дрехи разкъсани...
Ще те опътя до градината ми как да стигнеш,цветята изгори...
Навяват само тъжни спомени....
Събери на куп и изгори...Нека всичко си отиде,както и ти ...



[/div]

Неактивен SHEMETNA

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1611
    • Профил
Поезия
« Отговор #105 -: 2006-05-21, 08:52 »
[div align=\"center\"]Жадни докосвания


Изпивай ме сякаш съм единствена,
потопи се жадно в моите очи,
отдай се на тази обич,толкова сладко-убийствена,
отдай се,дори да те боли!
Гмурни се в езеро от чувства свидни,
океан от обич,цветя-целувки,прегръдки парещи,
гмурни се,преди тъмата да завиди,
и да ти отнеме сатенените доскосвания,спомените на любов ухаещи...

И ако трябва там се удави без жал,
че сладка би била смъртта,
ако от любов е изтъкан погребалния шал...
Скочи във този вихър,време не губи,
тичай и се смей,нежно облаците пак докосвай,
в сенките слънца пак и пак търси,
от вълшебството на целувките пак и пак се омагьосвай!
Изтъкай си рокля от звезди,мека и красива,
постави я на небето и отражението си върху слънцето погледни,
бъди ту нежна,ту груба,ту пламенна и дива,
търси въд джунглата покой,в люлка от емоции,постлана с обич полегни...
И после скъсай роклята,докато се смееш,
открадни си малко от луната,за да закрие златното ти тяло,
сега усещаш ли наистина,че живееш,
че сивото превърна в цвете,черното-във бяло?![/div]

[div align=\"center\"] [/div]
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края
(Георги Константинов)

Неактивен SHEMETNA

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1611
    • Профил
Поезия
« Отговор #106 -: 2006-05-23, 00:14 »
Кокичета през юни


Късно е бурята да потуша със слънце,
облаците вече са се надвесили над малката градина със кокичета,
късно е в тайфун да засадя златно зрънце,
което да спаси от бедствие малките момичета.


Вплели са плътно едно във друго копринените си ръце,
молят се на сутринта от това място да ги отведе.
Шептят на изгрева да закъснее,
да бъде по-дълга тази юнска нощ,
че ако някоя от тях иска със зората да се слее,
трябва да се снабди със меден нож.

И бродят свити през храсти и бодли,
с лакти прокарват път през клони в нощта,обсипана със звезди,
и оставят след тях розови,цветни следи,
за да освети пътя им с ухание,а болката да продължи да блести...

Като светулки малки,забързани,
те чезнат в своя последен завой,
мечтите си носят към сърцата плътно завързани,
за да заглушат на душите си тъжния вой...

Още малко им остана...
Изгревът скоро пак ще възкръсне от безрая,
миг,откритие,меден нож и рана,
нечии сърца отпрати във Рая.

Решение толкова безумно,но сложно,
решение,откъснало грубо малки момичета,
че през юни да живеят кокичета...
това би било невъзможно!
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края
(Георги Константинов)

Неактивен SHEMETNA

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1611
    • Профил
Поезия
« Отговор #107 -: 2006-05-25, 02:33 »
[div align=\"center\"]Път в безкрая

Път,обсипан със въпроси,ела ме намери,
искам боса да стъпвам по твоите пътеки,
Път,едничък,ела ме избери..
път,съществуващ в нас вовеки...

Пътища безброй се вливат в неговата сърцевина,
загадка малка е въпроса,
дали да стъпя аз във тази мрачно-розова долина,
и дали да рискувам да съм боса?

Задънена улица във себе си ме приковава,
шосета еднакви ми разкрива и ме заблуждава,
пешеходецът във кръг препуска,а дори не го осъзнава,
че пътя,който избрал е,грешен е,а ходенето не си залужава...[br
 /]
Път,който цял живот не мога да намеря,
път,без начало,път без край дори,
път,чията дължина не бих могла със всички стъпки да измеря
колкото и да се върви...

Път едничък,с хиляди отбивки,
ден след ден живота ми отнема,
път със дупки,със завивки,
от този път отказвам се...по друг трябва да поема.

Път привидно,всъчщност лабиринт,
губи хорските души и през деня и вечер,
път опасен и разбит,
път,по който няма аз да мина вече...[/div]
[/font][/size]



Цитат на: common_sense
http://www.hulite.net/modules.php?name=New...id=46684#415604  

това е от мен. ама да не решите, че мразя България или нещо такова.

впрочем бих се радвала, ако си кажете мнението или ако гласувате в сайта.

ПС: бааааааа, то било само за стихотворения и проза - извинявам се...
Няма за какво да се извиняваш!Твоето си е проза  
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края
(Георги Константинов)

Неактивен SHEMETNA

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1611
    • Профил
Поезия
« Отговор #108 -: 2006-05-25, 02:51 »
Следващото стихче,сме го писали аз и Васи,с удебеления шрифт са нейните куплетчета  

[div align=\"center\"]Безкраен залез

Падаща звезда във морски дълбини потъва,
рисува гаснещо небе-звезди от лава,
сякаш сляп художник лък от образи на бялото платно изпъва,
да прогледне пак си пожелава...

Разказът отдавна е започнал своя край пореден,
губи се сред дълбините на живота тъй солен,
и ако трябва този ден да бъде залезът последен,
то със него ще загасне и сладкия морски плен...

Падаща звезда пътува из света,
търси своето начало,преплетено във края тъй далечен,
падаща звезда се лута в пропастта,
която търси залеза красив и вечен...

~~А художникът сякаш притаил е дъх,
очаква онзи сладко-солен морски полъх...
Да прогледне за звездите пак копнее...
Мечтае залеза да обрисува...за това живее...


~~Разказът със започнатия край,
може отново начало да проима...
И в онзи неоткрит все още от човека рай,
да разбере,че никога няма да е вечна зима...


~~Ръце протягам...
хващам падаща звезда...
и сърцето си сякаш изгарям...
Но не искам да падне звездата в пропастта...


~~Щастлива бягах сякаш онзи ден...
В кървавите цветове на залеза губех се...
И мислех,че завинаги ще остане в мен...

но само лутах се...

Ти можеш ли да ми посочиш със очи
посоката,която да поема,
за да скрия тези измамно-красиви лъчи,
които изгрева ме принуди със себе си да взема?

Ти можеш ли да разбереш безкрая причудлив,
във който ти и аз всеки ден се губим,
ти можеш ли да върнеш началото на този залез тъй красив,
машина на времето съществува ли за залезите,с теб се чудим...


Падаща звезда,откъсната във мрака,
от човек,внимателно разсеян,
самота,която да те нападне кръвожадно чака,
за да донесе отново стария мирис от надеждата отвеян.

~~Вглеждам се в морето от тези измамно-красиви лъчи...
И опитвам се да намеря посоката която ми посочи със очи...
Не мога да се скрия зад прозрачните завеси...
Лъчите красиви с тебе отнеси...Да не навяват болезнени спомени...


~~Безкрайния залез ти в сърцето запази...
Знам,че теб не ще те боли ...
И нека в твоите очи губят се кървавите лъчи..


~~Залеза за мен и теб не ще успееш от спомен в настояще да превърнеш...
Нито ще успееш болката и тъгата да прегърнеш...
Падащи звезди вече,не ще ловиш...
Няма да ги виждаш...


~~Художникът си ти...
Мечтаеш да ги видиш отново...
Да ги обагриш пак със твоите лъжи...
Копнееш всичко да забравиш...,но това са само мечти...


~~Припомняш си колко обичах с теб да гледам нашите безкрайни залези...
Припомняш си и започваш неосъзнато вече да се каеш...
За всяка обида,за всички лъжи....
Морето солено образува се от моите сълзи...


~~Всяка привечер изживяваш онази наша тиха драма...
Мечтаеш от сърцето си да заличиш всяка стара рана...
Не виждаш сълзите ми,но знаеш,че са там...
Усещаш самотата,знаеш,че си сам....
[/div]
[div align=\"center\"][/div]
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края
(Георги Константинов)

Неактивен blackhearted

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1093
  • Пол: Жена
  • Blood Junkie
    • Профил
Поезия
« Отговор #109 -: 2006-05-30, 09:14 »
[div align=\"center\"]~Отведи ме на място където мъртвите птици пеят...
Отведи ме на място където цветята без вода живеят...
Отведи ме на място където мъртви пеперуди лудуват,
в своя чуден шарен въздушен бяг...те танцуват...

Отведи ме там където чудесата от земята виреят,
отведи ме на място където изгубените мечти се смеят.
Отведи ме там където светлината е приятелка със мрака,
отведи ме там където самотата враг е на тъгата...

Отведи ме на място където в мъртвите градини слънцето грее,
отведи ме там,където любовта ти вечно в сърцето ще живее...
Отведи ме там където кокичетата есента цъфтят...
Отведи ме там където дори и най-жестоката грешка могат да простят...

Отведи ме на място където падналите ангели отново летят,
отведи ме там където изгасените с вода огньове горят...
Отведи ме там където душата ми ще могат да спасят,
отведи ме там където ще могат да я утешат...






[/div]
« Последна редакция: 2006-08-16, 01:42 от Fr0m_h3LL »

Неактивен SHEMETNA

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1611
    • Профил
Поезия
« Отговор #110 -: 2006-05-31, 22:21 »
[div align=\"center\"]
Лъжливи очи



Очите ми лъжат...
Преди да се гмурнеш в моето цветно небе
знай,че да летиш боли,
особено ако нямаш криле!
Очите ми лъжат...
и душата сякаш иска да повярва
на илюзиите родили се от колебанието,
а сърцето се надява
да убие завинаги желанието.
Очите ми лъжат...
Че всичко,което се вижда на повърхността
е само цветна дъга,
очите ми лъжат и отричат възможността,
да съществува нейде тъга....
Очите ми лъжат...желаят...
да вярва душата във тяхната мисъл,
и се молят и плачат безмълвно и тайно,
но някой да лъжат,да мамят..може би ги е орисал,
И продължават,не спират,във филма си собствен
главна роля изпълняват,
играят чудесно и така се вживяват,
така,все едно това е реалност...

Очите ми лъжат...
Преди да им повярваш..Помисли добре!
Сила имаш ли в този филм да не намесиш?
Ще успееш ли да преплуваш огромното море,
и ще можеш ли над слънцето да се надвесиш?
За да си откраднеш светъл лъч...

Очите ми лъжат...че те мразят горещо,
че сърцето няма вече нужда от теб,
и съдействат на устните,когато кажат нещо,
така,че то да бъде обковано от лед...
Очите ми лъжат!Мрази ги!Недей да ги целуваш нежно,
мрази ги,за да те намразят и те,
но колкото и да лъжат...струва ми се безнадеждно,
да те намразят наистина те!
[/div]
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края
(Георги Константинов)

rock_ur_body

  • Гост
Поезия
« Отговор #111 -: 2006-05-31, 23:47 »
хареса ми... във това последното стихотворение се забелязва леко влияние от страна на Васи  

Неактивен blackhearted

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1093
  • Пол: Жена
  • Blood Junkie
    • Профил
Поезия
« Отговор #112 -: 2006-06-01, 15:29 »
~И квоу некъф проблем?    

[div align=\"center\"]~* Черни Ангели *~

~Черни ангели в червено огнено небе...
Черни ангели падат ,потапят се в огнено от сълзи море...
Черни ангели душата ми с конци оплитат,
Черни ангели парчета от сърцето ми късат и пак отлитат...

На скали от лед стоя и чакам сякаш края...
Черни ангели прелитат и знам,че не идват от рая...
В дълбини от огнени сълзи пропадам...
И въпреки,че знам,че няма смисъл аз бягам...бягам...бягам...

Черни ангели очите ми извадиха,
да не виждам как сърцето на парчета разкъсано удавиха...
Черни ангели душата ми погубиха,
оплетена в конци цялата и нея в морето изгубиха...

Черни ангели прелитат и с усмивки злобни до мен достигат,
черни ангели с очи черни,празни като пропаст знам,че пред нищо не се спират...
Черни ангели с крилата си ме галят,
сякаш искат не само сълзите ми,а и мен да подпалят...

Черни ангели с лъжи черни,загубени в безкрая на небе огнено-червено...
Черни ангели с обещания напразни,оставиха сърцето удавено и обгорено...
Черни ангели с очи празни,душата ми превърнаха на шепа мокра пепел.


[/div]
« Последна редакция: 2006-06-01, 15:31 от Fr0m_h3LL »

Неактивен SHEMETNA

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1611
    • Профил
Поезия
« Отговор #113 -: 2006-06-04, 22:02 »
[div align=\"center\"]Комин

Задушно ми стана
и имах нужда да дишам
дали пушека идваше от тавана
или просто от факта,че твърде силно аз обичам...
Изкачих се по стълбата стара,висока,
по пътя срещнах останки от въглен,от дърво
продължих по същата посока,
за да стигна до покрива първа...
Някой силно в мен се сблъска,
нещо падна и издрънча,
непознатият тихо като змия коварна изсъска,
и във тъмното се разпиля...
Тихо стъпвах аз нагоре към покрива,
сякаш минутите препускаха като обезумели,
и сякаш усетих зад врата си на злото порива,
а сенките му се смееха около мен,бързи и умели...
Тичах нагоре,а доникъде не стигах,
тъмнината растеше,а енергията се стопи,
и по пътя подлостта срещнах,на мъката намигах,
молех се някои от тях от тъмнината да ме спаси...
Накрая преминах през комина,
застанах изправена над стария покрив,
и докато гледах към небето беззвездно,
във мен се роди странен порив...
Нужда имах аз да изтрия,
всички сажди,които по мен се налепиха,
лекарство срещу мъка да изпия,
за да изчезнат демоните,които почти във тъмното ме уловиха.
Затичах се пак надолу във комина,
там,където бях изгубила частица от своята душа,
но не можех да намеря мечтите си...поне стотина,
бях изгубила в тази гъста тъма...
И втурнах се пак надолу,
без да мисля за саждите тлъсти,
и като излязох от комина,пред погледна ми лъсна Измамата гола,
покрита с
 мечите ми-счупени пръски...
Погледнах я с омраза ,
после избягах от там,
тя беше като болест,зараза,
отровна гъба,която няма да изям!
И в търсене на коминочистача важен,
дните си прекарах аз,
виках и страха прокажен,
сякаш се всели във моя глас.
Нужда имах ръката му да докосна поне веднъж,
казват коминочистача щастие доставял,
и дори във бурята,явявал се като светъл лъч...
щастлив и ведър те оставял...
Ала търсих по покриви,комини,
празни улици,градини,
коминочистачът мъртъв е,разбрах...
надеждата загубих във комина..чак сега го осъзнах!
[/div]
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края
(Георги Константинов)

Неактивен blackhearted

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1093
  • Пол: Жена
  • Blood Junkie
    • Профил
Поезия
« Отговор #114 -: 2006-06-10, 00:56 »
[div align=\"center\"]~Написахме си като децата имената на асфалта черен и мръсен...
С тебешир ,зарекохме се на сърцата,че полета ни няма да е късен...
Заваля дъжда,изтри ни тебешира,ти погледна ме с поглед навъсен...
Сякаш в очите ти изникна мъгла,не виждаше вече в мене любовта...

Обещанията ни разпиля ги дъжда,
спуснаха се като пъстра река надолу по пътя в нощта...
Обещанията ни изтрити бяха,
и сякаш този дъжд в тебе загаси онази нашата искра...

Тичахме в полята,с ръце хванати,смеехме се и вярвахме в това...
Надявахме се и мислехме,че не ще се наложи повече да търсим любовта...
Но черни облаци,затъмниха нашата мечта,но въпреки това
бях сигурна,че след дъжда студен и късен ще изгрее пъстроцветната дъга...

Тичахме и гонехме се като луди,обичахме се...
Всеки от нас другия с цялото си сърце люби...
Минахме покрай една река,мина от другата страна...
но черна мълния разруши ни моста...

Аз на единия,ти на другия бряг...
Аз отчаяна,но ти вече вярваше,че няма щастие на този свят...
Сълзите ми вече сливаха се със дъжда,
исках да те достигна,но издигна се нависоко старата река...

Преграда кошмарна издигна между нас света...
Плачех и копнеех да различиш сълзите ми в дъжда...
Ти стоеше,студен и безразличен от другата страна...
Нямаше го пламъка в очите вече,нямаше я любовта....



[/div]
« Последна редакция: 2006-06-10, 00:57 от Fr0m_h3LL »

Неактивен SHEMETNA

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1611
    • Профил
Поезия
« Отговор #115 -: 2006-06-11, 20:29 »
[div align=\"center\"]Завинаги


Обичаш ли да тичаш?
Ела тогава,настигни ме!
Защо задъхан дишаш,до теб съм,докосни ме!
Докосни ме сега,когато съм до тебе плътно,
усети ме,аз съм и в небето облачно и мътно...
Обичаш ли да викаш?
Събуди притихналата нощ поне за миг,
превърни я в ден със веселия вик...
Изгони сенките,докрай ги задуши,
и огъня,който те ранява...с нежността си потуши.
Зората рисува по небето,
обагря облаците в пъстри тонове,
цветовете черпи от сърцето,
предизвиква даже и от мълчанието радостни стонове.
Обичаш ли да чупиш?
На малки късчета разбий студа огромен,
изсмей му се цинично,
нека да изчезне,нека грозотатa му да бъде само спомен...
Обичаш ли да те целуват?
Ела тогава,бързо ме намери,
в сенките на загубеното внимателно търси,
от цветовете на дъгата...разгледай ме и ме избери,
за да може цветето на щастието и твоя свят да украси...
Обичаш ли да шепнеш?
Викай!Стига сме мълчали!
Крещи от радост,нека се запомни факта,че сме живяли!
Запомни ме!Аз съм твоя миг обичан,
част от мен вечно в тебе ще остане да живее,
и даже да не водим този начин на живот типичен,
сърцето ти за това чувство силно винаги ще копнее.
Обичаш ли да ме усещаш?
Не ме губи!Не спирай и за миг да ме искаш,
не ме оставяй спомен само да остана,
не ме губи,а продължавай все така цветята в сърцето си да притискаш,
искай ме,
....да те обичам няма да престана....


[/div]
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края
(Георги Константинов)

Неактивен SHEMETNA

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1611
    • Профил
Поезия
« Отговор #116 -: 2006-06-26, 21:01 »
[div align=\"center\"]Зад оградата
 

Закови решетките на моята градина,
омръзна ми да виждам надеждата във твоя двор,
остави ме,нека вече си замина,
от утрото самотно - поредния позор...

Закови сърцето ,нека е кораво,
обвивката малка вече не помага,
болката се хили пак лукаво,
казва,че така ми се полага...

Нима имам аз виня за двора,
който двамата с тебе разрушихме,
нима след всичко пак сме хора,
та ние да убием,дори се пристрашихме!

Убихме нещо силно,нещо свято,
малкото цвете във калната градина,
как сега ще гледаме самотно ято,
което над градината пуста премина?

Решетките са по - добри от оковите на пропастта,
виновни двама сме за калната градина,
соли трябва да намерим,да нахраним пак пръстта,
за да може влагата задушна завинаги да си замине!

              ~~~~
Закови разстоянието между нас най-сетне,
слънцето с дъжда може да се слива,
нека усмивката в градината пак да светне,
нека бъдем пак щастливи...[/div]
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края
(Георги Константинов)

Неактивен SHEMETNA

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1611
    • Профил
Поезия
« Отговор #117 -: 2006-07-04, 00:12 »
[div align=\"center\"] Безвкусно


Обещания вкиснати ми предлагаш,
да купим евтино,от пазар с изминал
отдавна срок
на годност,
и даже не предполагаш,
знам вече тоз урок-
забравих що е безотговорност!

В устата ми "лоялно",
буташ ту предложения,
ту покани,
а ако откажа,гласът ти жално,
оплаква се от поражения,
от душевни рани...

Безвкусни думи едва изричаш,
с напудрени мисли,
претеглени внимателно на нов кантар,
а после "евтини" чувствата мои наричаш,
захвърляш ги...при неактуалния хастар...

Не ти харесва липсата на грим,
не съм красива,
без хиляди добавки,
нужно е дрехите домашни да свалим,
да съм женствена,
малки,скъпи приставки...

И маркови лъжи ми даваш,
от тези пътри, бляскави
най-актуалните,
а после,че се хващам се надяваш,
браво-поздравления ласкави,
пак си сред на - желаните!

Безвкусен,грапав живот,
без аромат или сладко усещане,
така ти се полага - на времето хомот,
тегли,търпи - отмъщение...





[/div]
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края
(Георги Константинов)

Неактивен KpaTyHkA

  • FREAK
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1684
  • Пол: Жена
  • Firebird/Phoenix
    • Профил
    • http://www.myspace.com/kpatyhka
Поезия
« Отговор #118 -: 2006-07-05, 14:17 »
Едно изгубено приятелство

Промених се аз.
Промени се и ти
Вече няма ни нас,
А бяхме сестри.

Погледна ли към теб
Отклоняваш очи
Обръщаш ми гръб
И пак сме сами.


Не изпитвай омраза
Недей ме съди
Лицемерът намразва
И всичко руши

Ако мога да върна
старите дни
Ще опитам да сбъдна
Предишни мечти

Ала късно е вече
Да търсим вина
Твърде далеч е
На раздялата мига

Няма как да върнеш
Проронена сълза
Можеш само да бродиш
С осиротяла душа
Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

Неактивен SHEMETNA

  • глобален модератор
  • зарибен/а
  • ****
  • Публикации: 1611
    • Профил
Поезия
« Отговор #119 -: 2006-07-11, 19:35 »
[div align=\"center\"]Нежна сутрешна роса

Нежна,сутрешна роса,
небето синьо пак целува,
малка,шарена оса,
до цветчета тънки плува...



А момиче бяло,красиво,
леко седнало е на гъстата трева,
то усмихнато е,щастливо,
в очакване на нежна синева.

Вгледана в небето ясно,
сутрешна роса целува нейните крака,
някой липсва й ужасно,
а тя...стиска нежно маргаритка във ръка...

Сутрин вече е,слънцето танцува леко,
време,така приятно и засмяно,
само тоз,който обича е далеко,
но сърцето й,с надежда е огряно.

Той ще дойде!Винаги е бил до нея,
дори когато вън вали,когато е студено,
той ще дойде,с на вятъра повея,
ще дойде и във време лошо,замъглено...

Тя го чака,развълнувана,
ден след ден не могат да се насладят,
един на друг,
пак ще бъде прегърната,нацелувана,
пак щастието по петите двама ще следят,
за да останат вечно тук...


И ето...деня топъл си тръгна,
осата заспа под китното цветче
луната взора човешки обгърна,
а тя там стои,в очакване на любимото момче.


"Обич,не съм те  забравил аз!"
Някой нежно каза и тихо пристъпи напред,
а момичето засмя се,скочи тя тогаз,
и прегърна го силно и целувки хвръкнаха навред.

"Обич,аз ще съм тук за любовта ни",
и сутрин и денем и нощем,
обич моя,непокътнат е света ни,
защото обичам те,тъй сладко и силно още!

И двамата целунаха се във нощта ,
целувката им продължи до изгрева на онзи ден,
и двама...забравоха за съществуването на света,
и даже зимата не би донесла на тях миг студен..

И нощ настъпи пак,
а те отново заедно са,залепени,
и няма вече студ,няма вече мрак,
защото мечтите техни са вече сътворени.


И осата даже се събуди,
цветчето малко се усмихна във нощта,
слънцето пристигна,луната то прокуди,
за да свети,за да пази любовта!

И дни изминаха,години цели,
двамата все там са,заедно един до друг,
и пак прегърнати са,засмени,
защото любовта остана да живее тук!

Нежна сутрешна роса...
в очи влюбени се стича,
човек може да открие чудни небеса,
ако се научи...да обича!

[/div]
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края
(Георги Константинов)