Ехо в черепа

Обрязование

Ð�Ð, 16 Ð�Ð 2008 17:55:52 +0300

Като гледам на къде отиват работите, може и тя година да не завърша. Да видиме...

Начално училище

Придобиваме основите. Хубаво де, ама аз основите си ги имах - вкъщи ме научиха да чета (и четях на поразия), събирам и изваждам. Както си бях дългичък, ме слагаха на последния чин. Голямо дремане с отворени очи падна. И четене на книжки на коленете. Виж, таблицата за уморение я пропуснах. Не ми беше интересно, а събирах и вадех със скорост, достатъчна учителката да не забележи. Първи урок - няма значение какво можеш, важното е какви си мисли началството. По-интересното е, че ни учеха как да сме примерни чавдарчета, да обичаме страната си, да мразим капитализма, да се държим прилично и прочие.

Баш кога бяхме в трети клас, важен момент от развиването ни като личности комунизма уж падна. Учителката, която ни беше и основен възпитател просто рухна. Цял живот милата учила и възпитавала невинни дечица на нещо и един ден да трябва ни погледне в очи и да каже "Забравете всичко, не е така, обратното е". Схващаше го като нов режим - който изрази мнение различно от одобреното от властите, изгнива в затвора. Просто това знаеше от комунизма (горда съпруга на известен функционер впрочем). Имаше съвест и чест. Спря да ни възпитава в каквото и да е, извън дословен прочит на одобрените от Министерството (и значи безпопасни) учебници. Като гледам от тогава насам все така я карат. "Преклонена главица остра сабя я не сече". Мамини дребни будителски душици, естествено че сега ще ви бият насред класната стая - държавата сама по себе си винаги е заинтересувана от максимално прости и манипулируеми гласоподаватели.

Основно училище

Скука, и него го проспах. Като в казармата набутани всякакви индивиди на random принцип и принудени да я карат някак си заедно. Помня само сбиванията, че по някое време руския престана да е задължителен и първите плахи сексуални опити (любовните трепети щяха да дойдат по-късно, ама дай да пробваме това от списанията как става - порно на видео все още много малко от нас бяха гледали). За нещо преподавано - мне.

Интересен момент беше, че поне тогава елитните гимназии имаха седми клас. После пак си държиш изпит на равни начала, ама уж свикваш с гимназията, а по-високото ниво ти увеличава шансовете. Влизаше се по успех. Аз се оказах сред пържите пет резерви. Канех се да стискам палци, но се оказа че резервите влиза, ако някой от титулярите се откаже или пропусне да се запише. На практика директорката уведомява (или не) съответната резерва да заповяда да се запише. Майка ми ме натири с бутилка уиски и някакви бонбони в кабинета на директорката. Изпаднах в дива паника, като усетих какво има в предвид, ама „Ти си мъж, ти трябва да се научиш да се справяш с живота“. Лекарка. Идеше ми да потъна в земята от срам и още побеснявам като се сетя за случая, ама как да е - мисията изпълнена. На другия ден ми се обадиха да ме уведомят че съм приет. Сигурно пак щях да вляза. Взех си честно (даже не съм преписвал от срам) всички останали изпити от там на сетне, ама винаги ще ми тежи. Втори урок - корупцията е част от живота.

Гимназия

Е, сериозна беше. На два-три пъти се пробвах да уча. Не че се получи. Просто като не ми е интересно не ставаше. Карахме го на преписване (никога не ме хванаха), отваряне на някой учебник през междучасията за диагонален преглед на дати и формули, логика и водене на записки в час. Не че някой изобщо ги поглеждаше, ама все пак по-лесно влизат спомени.

- Опиши отделителната система при акуловите.

Баси мамата, и това ли сме го учили... Акулите ги киснат маса време, преди да станат за готвене. На юг в солена вода, в Исландия - по половин година, заровени в пръстта. Иначе смърди на амоняк, та се не трае...

- Акулите нямат развита отделителна система, всичко се натрупва в клетките и в крайна сметка умират от самоотравяне.

- Правилно!

Много подигравки (и няколко тупаника) отнесох от съучениците по това време. И нищо чудно - абсолютен смотльо, готов да се претрепе, само и само да не настъпи неволно другарче. Милото семейство с най-добри намерения ме възпитало като максимално етичен пацифист. Много лоша позиция в дивото мутренско време, когато минаваше за много яко да крадеш или ограбваш другите насред улицата (или направо в коридора). Катастрофално и за сексуалния ми живот, разбира се - нямах анцунг и ланец, докато в съседните техникуми изнасилваха съученички насред час по физическо (ама всички, включително учителя си траят, щото знаеш ли тоя кой познава, дето познава...).

Не помня нещо, научено там да ми е свършило работа по-късно. Освен немския (като втори западен). За сметка на това точно учителката по немски нещо си ни беше нарочила с няколко човека. Все ни пишеше двойки, въпреки протестите, все ни убеждаваше колко сме тъпи, все щеше да ни оставя на поправителен (резил - щяхме да сме единствените в шибаната гимназия), все ни задържаше след часовете към края на срока - барем сме изкарали някоя тройка, та да си затвори очите и да ни пише три „на релси“, „с подарък“ и по милост за годината. Само защото на нея наистина не ѝ се занимавало с поправителни през отпуската. Зашърших с 5.83 заради нейната тройка. За сметка на това немските ми работодатели няколко години след това ме уверяваха че немския ми е съвсем приличен за работно офис-ниво. Сигурно е чакала да се сетим за някое и друго „подаръче“, ама както сама твърдеше - тъпи сме.

Така и не реших една задача по математика или физика от седми клас нататък.

Учителите постояно мрънкаха, че получават твърде ниски заплати и държавата не ги уважава. Съответно държавата ще да пропадне, защото без образование... От де държава в състояние на банкрут, тотален колапс и с мораториум върху външния дълг да ги вземе тия пари не ги интересуваше. Иди търси причинно-следствена връзка у държашен служител (от там и у нас, ама тиячработи после ги учехме по трудния начин, те като гледам така и не успяха).

Следваше университет (разбира се). Не че бях наистина мотивиран да следвам точно това, ама просто нямах по-добра идея. А и беше някак си естествено - профила в гимназията, отдаваше ми се... Както и да е. 16 човека прием. Майка ми ме прати на частни уроци при един преподавател от университета (междувремнно и тя самата не беше, ама не проверяваше кандидатстудентски). Не че подготовката, която (се очакваше да) имам беше недостатъчна. Просто той можеше да разпознае почерка ми на изпита и да ми подаде някакви ключови фрази. 13-те години образование преди това явно бяха без съществено значение.

Трети урок - да си толерантен и етичен е вредно. Четвърти урок - държавата е наш враг, да гледаме да стоим далеч от нея. Пети урок - без корупция нищо не става.

Кандидатстудентските

Кандидатстване наред във всичките пет града (по два изпита), + няколко резервни специалности. Поискаха ми директно 5000$ за влизане. Много пари при средна заплата тогава около 100. Майка ми се опита да се замисли (още ми е трудно да си представя какво ви било за бюджета на вдовица това, ама нали за детето...). Отрязах я. В крайна сметка ме приеха на около 14 места, на едно от тях (почти) зашетната специалност. Макар и не в моя град. По време на обикалянето по изпити дочувам че в България са преподава специалност Графичен Дизайн. В НБУ - тогава беше нов, имаше недоустановен статут и ужасен имидж (не-държавен = скъп и калпав. Колко наивно. Майка ми го прие като шега, ама се записах и отидох на изпит ей така. Изпита се оказа тест за интелигентност + обща култура. 76 от 80 възможни. Втория в класацията. Записвам. Две редовни висши в различни градове едновременно. Честито!

Дъжавен университет

Потресаващи битови условия. Колежките от четвъртия тетаж с асансьора пренасяха кофи с вода и я топлеха на бързовар у колегата на първия. Нямаха работещ контакт на етажа. Топла вода разбира се нямаше - като се върнеш смърдящ от моргата не се къпеш - поливаш се. Не беше пролем, защото той изобщо нямаше входна врата. Заемаха му понякога стол (и такова нямаше) или настолна лампа (никоя от таванните му не работеше). Абе купон да става. Купон - купон, ама блоковете се заключваха в 11 и посреднощ се правехме на нетрезви нинджи през терасите на нищонеподозиращи хора. Добре че единия съкилийник беше бивше борче та таранираше внезапно оказали се заключени врати по пътя.

Бързо осъзнах че ми излиза по-скъпо от частния. Няма учебници бе! От немотия преподавателите горките всяка година сами си издават учебник и помагало (леко променени). Парцали на вестникарска хартия, които се продават лично, срещу подпис от самия преподавател в кабинета му на цени колкото цветен атлас с твърди корици всеки. Ако се правиш на много умен и използваш библиотека или такъш на старо, заеби изпита. За какво бяха тия (задължителни!, почва се с преброяване, при над две неизвинени по даден предмет изхвърчаш) лекции и упрражнения, като има такива златни и незаменими учебници, не е ясно.

Почна се първата сесия. Някои ги взех как да е. Мазния тулуп дето се водеше професор по химия потвърди (щото се оказа че накои разбира се сме тъпи и не схващаме намеци) - 200 лева за изпита, ако не ги дадеш, за всеки следващ опит се удвояват. Без Химия, няма как да завършиш, той няма да се пенсионира скоро, ако щеш. Ми не прав беше - принципен човек. Примери познавахме вече достатъчно. За какво беше всичкия тоя цирк преди това... Казах му да си завре учебника и помагалото в гъза, напуснах изпита, специалността, университета и града. Накой път трябва да иада да си прибера дипломата от средно образование, че може и с нея да си остана.

Хуманна професия било. Хуманна - дедовия.

Изтърсих се на майка ми с куфара и казах че повече няма да се върна там (спестих ѝ подробностите на горката). Последва скандал, при който казах че ще се оправям вече сам и с финансите. Е, трудно беше, ама го спазих криво-ляво. Минаха години, преди да се убеди в правилността на решението ми.

НБУ

Много гот. Всичко лъскаво. Готини преподаватели, готини и напредничави колеги. Практически-ориентирано обичение (за разлика от всичката останала суха теория през годините, дето така и не ѝ намерих приложение). Абе екстра.

Само един проблем. КИНТИИИ!!!! Самата такса за университета как да е. Ами наем, транспорт, храна... не го бах предвидил в пълен мащаб тоя проблем - в държавния тия неща бяха почти безплатни. Почнах интересна и динамична работа на половин ден, продължаващ 12 часа. Срещу 200 лева на месец (тогава не минаваха за толкова малко, просто не бяха и много - като барман или магазинер пах бих вземал толкоз). Живеех с хазайка в стая метър и педесе на два и двайсет. Намерих си съквартиранти после. Бедни, но горди и свободни. Един намери един друг, дето искал някой да му направи календар. Photoshop-а ОК, ама никой нямаше идея от предпечат. Заех се с него, като единствения чувал какво е CMYK. За нощ в нечовешки стрес се справих някак си с усвояването на професия, което иначе се приема че става за коло две години учене. На моя 233 MHz/32 MB RAM/20 GB хард и 14' монитор. На следващия ден подскачане из печатницата и успех - хвърляхме щастливо 200-те лева (общо за четиримата).

Смених 7-8 работни места за две години. Заредиха се едни нощи на "кола+нескафе+зелен чай+магнезий". Стрес, който не ти позволява да държиш чаша теаност в ръка над 20 секунди без да я разлееш. Умора, при която просто нчма как да заспиш без марихуана или ударна доза водка (шторото обаче се отразчша на работоспособността на другия ден, така че-без). След първите четири вече станах мишена на heahunter-ите. Нямаше нужда да рискувам повече, можех да се пазаря. Ценен бях. Никой никога не ми поиска диплома. Просто в реалния живот беше "можеш или не можеш", а има прекалено много хора с дипломи, които не можеха.

Естествено нямах време за университета. Често не успявах просто физически да ида на изпита (за фотографията - 7 години поред). Добре че не съм само аз така. Отиваме. Заформя се някаква групичка пред вратата "Яйде, изпитвайте ме по-бързо че съм на работа!". Вече така сме свикнали, че оценката е без никакво значение - самото ни присъствие там е подвиг, иначе ясно че ще го вземем - нали сме печени.

Като останах по-свободен почнах да ходя все пак. С кеф. Както повечето хора ходят на кино.

Да, имаше теория, от която ми идеше да се плесна по челото - толкова мъки да напипвам сам същите тия неща. Каква полза вече обаче... Осъзнаваш, че в ада на борбата за оцеляване си се закалил ш много по-голчма степен. Повечето преподаватели си разбират, ама преподавайки всъщност не са в бизнеса. Срокове, и постижения, с които се гордеят биха ти спечелили смях или уволнение, ако ги споделиш на шефа си като план-график.

Шести урок - по-велик учител от живота и практиката нема. Пътя е леко болезнен обаче.

Алтернативите

Така като гледам - Лондон, Франкфурт, Амстердам. Като им гледам глупостите - същата работа при повече разоди.

Разни модистанционни системи за оценяшане като Brainbench. Гот. Със съквартирантите в един момент си бяхме напрашили нещо като тапет с такива сертификати. First Level Photoshop Expert, First Level C# Expert, First Level Apache Expert... от време на време си свивахме от тях като се окажеше че нямаме листчета.

На какво ни научиха (не важи за НБУ):

егоизъм - ако изпитват другарчето, то се пържи, ти не. Все се молиш някого другиго да изпитат, а ти да отървеш кожата. Ако друг е зле, ти си добре. Ха гради общество на тази база. Психология на овца от стадото.
да мамим - за преписването споменах. След като не са ме хванали, и до сега не съм изпитал негативен ефект. Неща, които преди училищетето нямаше да мога да си представя, се оказаха много полезни. От сорта на хазартен сайт с интерфейс на китайски, хотст-нат в Канада, собственост на копания от Тексас, инвестираща в друга със седалище в Порт Антонио, която пък от своя страна отпуска безлихвен кредит с падеж след 500 години на бедния безработен студент Мирчо от София.

На какво не ни:

каквито и да е социални умения. Всичко е индивидуално (в групата). Евентуално “не поглеждай към другите„ или „бой се от тях“. В никакъв случай „помогни на другия“ или „направете нещо заедно“. Да, ама повечето хора живеят в градове и (се очаква да) работят в екип. Нищо чудно че нямаме един стабилен колективен спорт или наистина успешна корпорация. Събереш ли над трима българи на едно място и кавгата е въпрос на време. И да има строга йерархия при шземане на решенията, едно 60% от времето и енергията задълвително се губят в подритвания под масата и мерене на цици. Така и не ѝ хванах докрай цаката на тая екипност и разпределяне на отговорностите. И когато имам някакъв екип ми се качват на главата и в крайна сметка пак аз вися по нощите да довършвам (са което не се очаква да съм квалифициран всъщност) работата някой, дето цял ден си драпал топките, пък накрая се наложило да отиде да пие бира. Ми аз за последно съм пил бира навън преди година и половина бе! Ама как да го уволня, като и той наем трябва да плаща...

(сигурно ще довършам после)

ПораснАхме, да му еба мамата

Ð�Ð, 20 Ð�Ð 2008 12:38:37 +0300

Ники Лошия беше едно от двете Ники-та в класа ми. В четвърти клас бях новичкия с очилата. Не знаех защо му викаха точно "лошия", нямах намерение да проверявам, но в междучасията ми вземаше очилата (не ги носех постоянно) и тичаше насам-натам. Сбихме се. Нищо особено - той ми разби носа, аз му изкарах въздуха. Повече никой не се сби с мен в това училище или квартала. За това пък Ники ги пердашеше наред. Прибирахме се понякога заедно. Не бих казал че беше зъл като човек. Просто брутален като невестулка като превключи, а това ставаше за части от секундата. Дребничък, слабичък, но и най-яките седмокласници с ужас го заобикаляха. В пети клас някакъв седмокласник му казал нещо и избягал. Часове по-късно не помнеше какво му е казал или дори дали го е чул, но погледа не му харесал. Седмокласника врязал в час по трудово. Ники нахълтал, пред учителя и целия клас му забил лицето в мивката и си изрязал. Така и не му сглобиха лицето в болницата повече на това момче.

В осми клас записа в спорно училище. Редуваше година бокс с година акробатика. Кефело го като си хареса жертва на улицата да я потрошава бързо. Ей така - за спорта. Всички му натякваха че от него човек не става и явно се беше примирил. Май никой никога не се опита да поговори с него и да разбере че той просто е уплашен и удря света, защото не би оцелял ако света удари него.

Владо Брутала. Личния ми спаринг-партньор (и аз негов). Просто така се случи че той ми беше във възрастта и на кю-то. Беше израснал с филми от сорта на Рамбо. Изглеждаше като млад Долф Лундгрен. Честно. От хората които си изглеждат перфектно физически и без да блъскат. По цял следобед играеше Mortal Combat и беше мноого добър (аз разбира се посмъртно не можех да си позволя конзола). Имаше навика да изревава от време на време по някоя реплика без значение къде се намира. Любимо следобедно занимание - фунийки с карфици или оловни топчета с ловна прашка през балкона ако мерне някое циганче около блока. Много мразеше някой да изглежда по-як от него закачаше се със скиновете и разбира се те все търсеха случай до го пребият. Като губеше риташе в топките и в погото по-добре да си по-далеч от него, независимо колко голям приятел си му (иначе би дал всичко за хората които... го търпят около себе си). На кратко - беше това, което аз не бях. И нямаше проблем с жените - все си хващаше работещо гадже, без особени претенции което просто се радва да има с кого да изпие по бира и предполагам беше човека с най-щастливите връзки.

Срещнах го няколко години по-късно в един влак. Беше записал във военно училище, щото много го кефело да стреля с Калашник. Кофти късмет. Точно тогава армията едва имаше пари за храна, камо ли за муниции или камуфлажи. Сглобявали бомби по цял ден.

Иво Козела беше celebrity-то на тайфата. Висок (глупости, просто беше по-голям), слаб дълга руса коса, черна кожа от горе до долу, вокал на най-известната блекаджийска банда която свиреше... там където ходехме. Всеки път. Точно каквото всеки fuckin' teen тайничко мечтаеше да е. Като цяло беше готин, високомерието беше в реда на нещата. С радост се черпеше но не си спомням някога е да е дал стотинка или глътка на заем. Ама това си е в реда на нещата. Нали е готин. Ухажваш и въздишаш по някое зальохано девойче половин година. Накрая те отсвирва без да ти е пуснала. Оставаш си девствен и самотен, а седмица след това Козела кротко ти обяснява за не съвсем перфектните и цици, че от долу понамирисва като да е сядала в локва с водка и какво дърво е била в леглото преди два дена... Как да не го обичаш?! После разбира се я е светнал да се облича по-бързо и да изчезва че има му се играе Quake и да не си прави илюзии, че може да му се лигави на публично място.

Срещнах един пич то групата му в автобус по-късно. Групата се разпаднала. Козела бил отебал, защото бил прекалено зает с кариерата си на... шлосер.

Имаше Едно Момиче. Странно нали... сега не мога да се сетя как се казваше. По дяволите колко красива ми се виждаше. Толкова нежно и прекрасно цвете. С дни си мислех за нея. Да, същите дни, които прекарвахме в пиене на бира и ракия (наливна, по 50 стотинки бирата и левче ракията за половин литър в пластмасова чашка) на пейките под дърветата в центъра. Мечтаех си да протегна ръка и да я докосна, но беше толкова прекрасна, че ме беше срам да го направя. Ако я целунех някой ден, щях да съм най-щастливия човек. Беше бедна като мишка, тиха и притеснителна. Родителите и бяха някакви алкохолици и периодично я пращаха за пиене. Козела я скъсваше от подигравки на висок като я мерне с торбите. Щеше ми се в такива моменти да го удуша. Ама щеше да означава признание че я харесвам, мисълта за което дълбоко ме объркваше. Вместо това киснех с три грънджарки, самоописващи се като асексуални бунтарки. От ония тип дето уж мразят всичко и всички, пият доста и визуално го докарват на наркоманки (модерно беше, ама наркотици нямаше масово). Мене някак си ме търпяха, вероятно защото присъствието ми им осигуряваше някаква защита и то метали и от скинове, дето иначе с радост ги наритваха.

Момичето обаче се хвана с Блуса. Предполагам в един момент просто я е погалил и тя се е зарадвала на нежността. Както и да е, аз си останах нещастно и тайно влюбен (и разбира се девствен), но се радвах за тях. Останаха си двойка, докато имах контакт с тях.

Блуса беше нежно, печално и красиво момче с буйни руси къдрици. Радко говореше (както повечето от нас впрочем), но пееше страхотно блусове разбира се. И свиреше на акустична китара. Ама наистина добре. Понякога Иво го вземаше да пее с тях. Иначе рядко се чуваше звук от него. Харесвах го много.

Носорога беше кюфте. Като бях на 11-12. Събирахме се в едно тясно запушено кръчме. Пиене, куфеене (по столовете). По някое време почнаха да нападат "гъзари" - така викахме на тогавашните представители на масовата култура, наблягащи на East 17 и TakeThat. По-късно щяха да еволюират в чалгари. Събираха се по 50-100 човека, нападаха мястото и смилаха от бой когото докопат. Носорога беше най-дебел и бавен. Винаги го биеха. По някаква странна случайност беше в класа на братовчед ми и Козела (5 години по-големи от мене, Блуса, Брутала, Момичето грънждарките и прочие).

Нещо му стана на тоя човек в казармата. Излезе буца мускули. Много злобна буца мускули. Блъскаше много. Биеше де кого свари, без да е необходим повод. Стана нещо като тартор на по-големите скинове, вероятно защото и те се страхуваха от него. Понякога заставаха до погото и от столове раздаваха кубинки на когото сварят. Никой не им отвръщаше - нито им пукаше от нещо, нито можеше да бъдат спрени физически ако налетят. Веднъж хванал Блуса, откъснал веригата от якето му и започнал да го души с нея. Оставил го, когато Буса посинял на пода. Няколко дена след това ми даде веригата да я върна на Буса (веригата си беше ценност, редом с водопроводната тръба в мешката и кубинките - така обикаляхме да бием мангали).

Кики беше сатанист. И блекаджия. Стара дружка на Козела. По цял ден лежеше. Ядеше на аванта (то както ти се изтресе на гости, направо отива до хладилника), пушеше на аванта. Живееше на аванта. Кожа, много кожа, пентаграми и обърнати кръстове. Гледаше... странно. От време на време изкрещяваше нещо от сорта на "ООО!! САТАНАА!!!" и пак мирваше. Всъщност беше кротък човек. Пискаше, когато ги биеха, а всички го биеха въпреки стотината му килограма. Просто се свиваше и чакаше да си изтърпи наказанието, защото вярваше че трябва да е сгафил нещо. От време на време баща му (задръстен армейски полковник) го засичаше да се моли на Сатаната насред паркинга и викаше от психиатрията да го приберат. Държаха го по известно време и го пускаха с условието да си пие редовно хапчетата и НИКАКЪВ алкохол. а ама от време на време на купон изкрънкваше бира и губеше контрол. Веднъж на концерт на БТР така се въодушеви че си повярва че може да лети. Пльосна се върху предните няколко реда. Такъв тупаник изяде... (добре че му казахме после, щото едва ли е усетил). Сигурно просто се правеше на интересен, ама в началото. Хапчетата на докторите окончателно и наистина му оплетоха връзките.

В професионален форум преди няколко месеца се заприказвах с някакъв пич. Идваше от същия град, същите среди, просто няколко години след мен. Перна ме носталгията, разбира се. От години нямах връзка (нали аз я бях прекъснал) с хората, с които бях израснал.

- Чувал ли си нещо за "Ники Лошия"

- Чувал съм, да. Градска легенда. Ебати типа, добре че не го познавам. В затвора е отдавна и още доста май щял да лежи там.

- Брутала?

- ?!?!?....?!?! Ти познаваш Брутала?

- Да бе, що?

- Човечееее! Никой не иска да си има нещо общо с него! Изкарал някакво хлапенце от компютърна зала. Казал че ще го пречука и стрелял с боен пистолет. Във въздуха де, само съборил някакъв улук, ама насред центъра посред бял ден! И то само защото хлапенцето нечестно (според него) го повело по точки на Counter Strike.

- Козела?

- Нищо не знам за такъв човек, ебати прякора, честно!

- Носорога?

- Чувал съм го. Ама само толкова.

- Блуса?

- Е това е най-гадното нещо, което може да се случи. Познавах го, макар и бегло. Добър тип. Тая зима се претрепал. Караше катафалка и посред нощ се надънил в един стълб пред ортопедията. Пиян на дъска, там си и останал. Беше женен и имаше две дечица, човече... Много жалко.

- ... имаш ли случайно представа как се казваше жена му?

- Не

Повечето имена и прякори са променени