Изповедта на една дебилна невротичка

Из личния ми таен дневник, скрит в калъфа на китарата, която се намира до гардероба ми.  действието се развива в седмицата преди изпитите ми, когато бях "заточена" на едно ужасно и неприветливо място на 15 километра от цивилизацията, с възвишената цел да уча. Блажени са вярващите!

 

 6.юли.08г.(нед)Ден първи

Мило Дневниче, днес беше един изключително интересен ден. Нарамих си сака с багажа, четири торби с теми(Боже, как тежи!) и се изкачих на 1430м. надморска височина, за да остана "на саме с мислите си, на спокойствие, без излишни дразнители", както казах на нашите. Когато бащата предложи камериерка от хотелчето на чичо да идва да ми чисти и да ми носи храна, аз му се сопнах: "Не искам никакви хора да ми се пречкат. Времето ми е ценно. Искам само Тишина!" и той съжали за предложението, но доби едно такова гордо изражение - гордее се със свойта отговорна и съвестна дъщеря. Тия хора са толкова лесни за манипулиране, че чак понякога ми става жално за тях.

 Настаних се във вилата и веднага включих телевизора, да не би да изпусна някоя серийка от някой сериал, без значение кой. Аз мога да гледам всичко. Имам към 500 канала. Повечето показват нагледно как се правят деца - доста обстоятелствено и с доста близки планове. Хващам също некви ирански и талибански боклуци, Ал Джазира и Канала на Пентагона. Последните два са съответно на 362 и 363 канал. Ква последователност, а!?

Сега лягам да спя, че утре трябва да уча. Лека нощ!

 

 7.юли.08 (пон)Ден втори

 Скъпо Дневниче, днес станах много късно. Явно планинският въздух ми действа добре на съня. Поразходих се малко и срещнах едно кученце. Всъщност кучка, щото е жанска, пък и е голяма. Последва ме и я нахраних. Какво мило създание!

Единият датчик е развален. Когато минавам покрай него, той просто не свети. Трябва да кажа на татко да извика СОТ-аджиите да си го оправят.

С. цял ден ми звъня.  Накрая му вдигнах и му казах, че може да дойде. В крайна сметка една нощ е. Та той е тук и в момент се къпе. Пак не прочетох нищо, ама от утре съм сериозна! Обещавам!

 

 8.юли.08 (вт) Ден трети

 Мое изключително Дневниче, С. си отиде рано, а аз просто не можах да заспя пак, затова и аз станах рано. Малко са студени утрините тук. Ходих на кафе при една позната тука. И тя е заточена милата, ама тя поне работи, а аз се размотавам само. 

Кучката, която намерих вчера се пренесе вкъщи и не ще да си върви.  

Следобед дойдоха хората от СОТ. Тия винаги са ме изкарвали извън нерви. Обаче днес дойде и некъв нов. Мммм много сладко бе момчето. Даде си и телефона, ако имам проблеми, на него да звънна. Май скоро пак ще имам проблеми с датчика.

Дойде и С. Без предупреждение. Не можах да го изгоня...Тва, че не мога да казвам "Не!" е най-големият ми проблем.

Пак не учих. Цял ден хора, разговори... Ама утре вече ще уча! 4а0 мило дневниче.

 

9.юли.2008 (ср)Ден четвърти

Прекрасно Дневниче, С. пак тръгна рано надолу, а аз тръгнах с него, защото нямаше какво да правя тук сама. Пихме кафе в Новото на центъра. Баси, долу си е суууупер! После се разделихме и аз отидих малко при Катя, за да се консултирам с нея относно новия ми цвят на косата. Искам някаква промяна! Срещнах се и с Елена  в тях. Нещо май не е добре. Тая нова връзка не и се отразява положително...

Прибрах се към 4. Тъкмо щях да влизам да се къпя и С. дойде... с цяла група. Абе тоя е луд. Без да ме предупреди. Та аз не бях се подготвила. Щях да го пребия. Идиот! Пак омразния ми негов приятел и семейството на компанията - Иван и Соня, и двугодишното им отроче, дето толкова много ме дразни... Те ще остават да спят тук! Как така?! Мразя се! Толкова съм мекушава! 

 

10.юли.2008(чет)Ден пети

Дневниче, момчетата си тръгнаха рано и аз останах сама със Соня и детето й. Ако това дете беше мое, щях да го пребия, щях да го убия направо. Снощи си поговорих със С. и той ми обеща, че утре вече ще ги няма. А дано! Бяхме на кафе в кафенето на моята позната - единственото в района. Тва дете непрекъснато ревеше и ни излагаше. Да си напомня в бъдеще да не допускам подобни инциденти! 

Цял ден прекарах с Мама и бебето. Главата още ме боли. С. дойде и можех да се оттегля в стаята си на Тишина. Ако не си взема изпитите, той ще е виновен! С тия хора не  ми остава време да прочета и два реда. Офф, да дойде утре само!

 

11.юли.2008(пет)Ден шести

Като се събудих тези вече ги нямаше. Най-сетне спокойствие. Отидох пак на кафе при моята позната, за да и се оплача от несправедливостта на живота.  През това време майка дошла, за да провери как върви ученето. Ама аз не си бях вкъщи. Добре поне, че не дойде вчера. Не само щях да съм си вкъщи, но щях да съм и с дете! Веднага отбеляза, че действам като магнит за всяко безпризорно четириного в района, в който се намирам. И че губяа доверието им. Е па, голяма работа. Обясних, че 1 час почивка ми се полага, след като съм се трудила толкова усърдно над учебниците. Май повярва.

Днес учих малко. Прочетох половината тема за Милев. Мнооого тъпа... Мноооого висок стил. Мноооого скучна. Явно бях заспала, когато С. звънна да му отворя. Повече не учих.

 

12.юли2008(съб)Ден седми.

С. пак ме събуди рано. Както и да е, преодолях го. Но като ме попита, няма ли да се сетя да му направя закуска, вече избеснях. Погледнах го с най-голямото възмущение, което можах да си придам. "Че каква съм ти, та да ти прая закуска, бе?!" Сам се изнесе веднага, без да се налага да го изхвърлям аз. Той що не ми направи закуска?!

 Пак учих, но не можах да я завърша тая тъпа тема. Много скучно ми стана и реших да се разведря малко. Тъкмо си усилих музиката, когато пред оградата спря колата на СОТ. Имало някакъв проблем с алармата. "Така ли?! Аз цял ден съм тук и нищо не съм чула."  Тва, новото момче, вече въобще не ми харесва. Пфу, наглец!

С. го няма цял ден... Обиден ми е май. Ни мъ засяга!

 

13.юли.2008(нед) Ден осми

Мило Дневниче, утре ми е изпитът. Дочетох си Милев целия, прочетох и Ботев, сега започвам Вазов.  Общо взето цял ден чета. Малко като побъркана съм. Преди малко се прибрах вкъщи. Нещо се счепкахме с майка. Изморена съм и ми се спи. Чак не ми се мисли, че в 3 часа трябва да тръгвам за София. С. ми звънна да се разберем кога да ме чака. Може и още да се сърди, ама той си ми е зарче, той ще ме води. дано всичко мине гладко и се падне Едноокия, щото него най-дълго време съм го учила. Да си пожелая успех и да си лягам, защото трябва да ставам след малко.

 

 

Емоционално отклонение: Имам книжка от 1 година и 7 месеца и 20 дена. Мисля, че съм овладяла изкуството на аматьорското шофиране по ненатоварено трасе. Обаче в Банско спря да се строи и целият съзидателен подем и устремът към съграждането на нови, по-големи, по-красиви и главно ИЗЛИШНИ сгради се пренесе на юг. Взе си и инвентара. Нормална градска гледка са багерите, бетоновозите, подвижните кранове, товарните автомобили, от които всеки един момент може да падне някоя тухла и да те халоса по главата или да ти свие предния капак в по-добрия случай. И не стига, че, за да се придвижиш от точка А до т. Б трябва да преодолееш неблагоприятната строителна среда, то в понеделник и особено в петък нещата стават страшни. Направо имам чувството, че съм се пренесла с колата на кръстовището на симеоновско шосе с околовръстното в делничен ден в периода 16:30 - 19 часа. Тогава цялото околоградско население, сиреч жителите на околните села главно с ислямско вероизповедание и неясна дори и тям етническа принадлежност, се стичат от всички посоки към центъра, паркират си возилата къде трябва и къде не трябва, задръстват и без това ужасно тесните улички, които са се превърнали в строителни плошадки. И не стига, че трябва да минавам на сантиметри от струпаните навсякъде ламарини, трябва и да не газя по пътя си всичката тая паплач, безспорно неориентирана и блуждаеща по пътя. А пък ако трябва майка да е с мен в колата, вече става страшно. Главата ми се надува от крясъци и викове от типа: "Гледай къде караш!", "Не бъди толкова самоуверена.",  "Внимавай! Ш'се праснеш.", " Как ти дадоха книжка?!"

Ето всъщност как ми дадоха книжка:

 Беше една студена зимна утрин 2006 година. Преди т'ва баща ми ме беше успокоил, че ще уговори негов познат в Благоевградското ДАИ да бъде по-снизходителен към моите шофьорски умения. На въпроса ми "А какво ще стане, ако не ме изпитва той?" беше отговорено, че ако не ме изпитва въпросният човек, то ще го направи негов колега и да не се притеснявам излишно.

И аз въобще не се притеснявах. Влезнах си в залата, седнах си на първата маса и си зачаках. 1 час чакахме, докато тоя тъп изпитващ се накани да ни удостои с присъствието си. Изпитът почна и аз си решавах, докато не стигнах до един  грешно зададен въпрос в листовката. Ситуацията беше следната: Регулировчик, позволяващ ляв завой, автомобил, искащ да завие на ляво, но с включен десен мигач.  Взех си листа и право при изпитващия. Обясних му, че въпросът е зададен некоректно или, че е объркана картинката, а онзи ме гледа изненадан и не възприема:

  - Това не е в мойта компетенция. - изцкърца през зъби без дори да погледне въпроса.

  - Ама как така?!- възмутих се аз. - Въпросът е грешен!  Вие нищо ли няма да направите?! 

  - Нищо не мога да направя. Аз съм тука да ви изпитвам, не да оправям листовките. Подай оплакване на някой по висш от мене и  гледай да не допускаш други грешки.

  - О, бъдете сигурен, ще ше се оплача... - Взех си листа и си седнах. Надрасках набързо верните отговори, предох и излязох да подишам малко свеж благоевградски въздух, който остави в устата ми тежък привкус на изгоряла нафта(щото пред ДАИ-то има ДАП със стари автобуси). 

Времето за резултатите дойде. Изпитващият взе да изброява имената на скъсаните и да им подава листовките, за да си видят грешките. Каза и мойто име и подава листа. Изчака ме да ида да си го взема и каза:

  - Ох, моя грешка. Вие сте го взела.

Тука вече бях бясна. Хванах си работата и я дръпнах към себе си:

  - Искам да си видя грешките.

  - Правилно сте отговорила на всички въпроси. Не виждам защо вдигнахте тон при положение, че не сте права.

  - Как не съм права?! Въпросът е грешен. А тва, че не го виждате, говори много за вашата компетентност. - вече наистина се ядосвам.

  - Не можеш да ми говориш така. Айде кажи ти кво би направила в тая ситуация. - тоя вече ми викаше...

  - За начало ще изключа десния мигач. - все още се стараех да не повишавам тон, щото залата е пълна с хора. Няма се излагам публично, я!

  - Не! Трябва да чакаш допълнителен сигнал от регулировчика. - Тоя наистина ми викаше.

  - Абе, Вие слушате ли ме въобще?! Казах, че ако искам да завия наляво, ще изключа десния мигач. После ще си завия на ляво щото ТОВА ми е целта! - тука вече крещях и аз. -  Заради такива изчаквания на допълнителни сигнали стават задръствания и ПТП-та. -  отдалечих се, защото знаех, че точно в тоя момент много му се искаше да ме удари. И завърших с  - За мен спорът приключи тук. -  И тръгнах да си излизам.

  - Къде си мислиш, че отиваш?! За мен спорът не е приключил. - беснееше...

  - Ми спорете си сам, тогава! - хванах вратата за дръжката. Въобще не ми се стоеше в една стая с тоя. Той просто не възприемаше. С магаре не се спори, аз съм доказателството. 

  - Колежке, ние просто се опитваме да ви помогнем.

  - Оу, така ли?! Въобще не си личи. - и трясвам вратата след себе си.  

 

Излязох вън и  седнах на тротоара. "С'а ше ме скъса на кормуването. Баси! Всичко ми  беше уредено, ама кат не мога да си мълча. Глей ква патица съм! Чудя си се на акъла. Един въпрос беше. Така или иначе нямаше да ме скъса ако си бях помълчала. Ама не! Тряа си покажа, че съм права. И трябва да е шумно. Иначе няма да съм аз."

Дойде моят ред да шофирам. Седнах си зад волана,  карах си 15 минути, като всяка минута очаквах да ми съобщи неприятната новина.Като ми каза да отбия, знаех, че ще ми каже, че ще се видим и друг път. Бях си подготвила даже финална реч, която не беше много ласкателна. Обаче, човекът ми каза, че ми дава положителна оценка. Край! Взех книжка. Коко псувни от разгневени шофьори е изял тоя човек, заради огромната грешка, че не ме скъса.

 

 

Простете за емоционалното отклонение в началото, ама кат знам, че утре е петък, а си имам работа по центъра, ми става лошо направо.