14.08.08
Самотата
*
"- Кой драска по вратата ?
Мразим котки !
- Пусни ме, аз съм самотата !
Видех, че свети и помислих -
чакаш мен...
- Изчезвай ! Никого не чакам ! "
И аз не чаках никого... Най-малко самотата... Пък и нямах никво намерение да се сношавам с нея...Но май тя ми го начу*а... Не, май сама се пре*бах. Все тая... Не е важен пътят, а резултатът. Май все се оказвам пре*бана. Тука някой ще каже, че е по-добре отколкото недо*бана. Да, май е по-добре... (Оу стига с тоя май! Искам септември!)
- Колко пъти сте започвали връзка с едничката мисъл да се отървете от самотата? Аз няколко... Пълна трагедия. Май всичко около мен е трагично, даже трагикомично... - А колко пъти сте наблюдавали как хората, опитвайки се да запазят нещо, което не желаят, губят себе си по пътя? (Губят мечтите си, губят навиците си, губят чувствата... Да, те губят себе си!) Аз много. (Не, не става дума за мен, аз себе си не мога да изгубя. Прекалено много се обичам. Визирам свои познати, приятели, близки хора, на които държа и които виждам как се променят. ) - А дали някога, ако си започнал такава връзка, могат да се появят по-дълбоки чувства? Не знам.(ще трябва да попитам тях)
А мойта история е така банална, че дори ме е срам да си призная, че съм като всички... Но тоя порив към индивидуалност вече стана толкова ретрограден и скучен, че ме е срам и от него. Всъщност от много малко неща не се срамувам.
Моят принц на бял кон дойде в немско возило, поне втора ръка, с тъмни стъкла. Да, прави сте! Тва не е никакъв принц! Даже и за просяк не става. Не е достоен за никоя позната ни приказка. Трябва да му измисля нова, негова си. Някога..., обещавам! След три кафета е разбрал, че е влюбен в мен и ми го каза. Мандибулата ми висна от шока. Как не лапнах някоя заблудена муха не знам. "Ама как така се влюбваш? Не ти вярвам. Лъжеш. Не, аз въобще не ти вярвам." Все тая... нали той си е вярвал. И за да избягам от самотата, която всячески се опитваше да ме изнасили, се забърках във нещо, което нямаше да доведе до нищо добро. - Аз, като знам какво ще стане, а аз винаги знам, защо се забърквам?! За да не съм сама. Колко жалко за мен!
А е имало време, когато връзката между двама е била свята, чиста, единствена. Но това време е било преди да се родя и преди деветгодишните да купуват свободно презервативи от хранителните магазини, и преди дванайсетгодините момичета да обяздват седемнайсетгодишните девствени батковци, и преди превръщането на самотата в срамно и унизително състояние.
"Не се издържа повече...
- Ела !
А тя отдавна бе готова
и ледените й крака
сковаха всичкия ми ум.
- Ше те побъркам ! – й шептях
И преобръщах се отчаян.
- Ше те разкъсам! – й хриптях.
И късах, късах олигавен.
И плаках, но не се разбра,
и храчих, но не се усети."
И започнах връзката само, за да не съм сама. Но пак бях сама... Тя(самотата) всяка вечер чукаше на вратата, лягаше в леглото до Него, а аз трябваше да спя на пода "като куче". Колко жалко за мен. и когато най-сетне, след терзанията, след чуждите укори, след обвиненията, след стъпкването на прословутата си жалост се реших да слож а край на тази агония, всички застанаха срещу мен и ме линчуваха. И ме оплюха, и ме изоставиха. И аз се предадох и отстъпих,... както винаги! Колко жалко за мен... Да, колко всъщност съм жалка.
Искам я, самотата! Искам я тук и сега! Искам я в моето легло(Или в нейното. вече не съм придирчива относно тва къде спя)! Искам да ми изпълва дните! Искам свободата, която носи! Искам си всичко обратно!
"И после...
Нищо после.
Да не би от самотата
некой трипер да е хванал... "
* http://bgfreaks.org/index.php/topic,1629.msg117526.html#msg117526
