Изповедта на една дебилна невротичка

 

Емоционално отклонение: Имам книжка от 1 година и 7 месеца и 20 дена. Мисля, че съм овладяла изкуството на аматьорското шофиране по ненатоварено трасе. Обаче в Банско спря да се строи и целият съзидателен подем и устремът към съграждането на нови, по-големи, по-красиви и главно ИЗЛИШНИ сгради се пренесе на юг. Взе си и инвентара. Нормална градска гледка са багерите, бетоновозите, подвижните кранове, товарните автомобили, от които всеки един момент може да падне някоя тухла и да те халоса по главата или да ти свие предния капак в по-добрия случай. И не стига, че, за да се придвижиш от точка А до т. Б трябва да преодолееш неблагоприятната строителна среда, то в понеделник и особено в петък нещата стават страшни. Направо имам чувството, че съм се пренесла с колата на кръстовището на симеоновско шосе с околовръстното в делничен ден в периода 16:30 - 19 часа. Тогава цялото околоградско население, сиреч жителите на околните села главно с ислямско вероизповедание и неясна дори и тям етническа принадлежност, се стичат от всички посоки към центъра, паркират си возилата къде трябва и къде не трябва, задръстват и без това ужасно тесните улички, които са се превърнали в строителни плошадки. И не стига, че трябва да минавам на сантиметри от струпаните навсякъде ламарини, трябва и да не газя по пътя си всичката тая паплач, безспорно неориентирана и блуждаеща по пътя. А пък ако трябва майка да е с мен в колата, вече става страшно. Главата ми се надува от крясъци и викове от типа: "Гледай къде караш!", "Не бъди толкова самоуверена.",  "Внимавай! Ш'се праснеш.", " Как ти дадоха книжка?!"

Ето всъщност как ми дадоха книжка:

 Беше една студена зимна утрин 2006 година. Преди т'ва баща ми ме беше успокоил, че ще уговори негов познат в Благоевградското ДАИ да бъде по-снизходителен към моите шофьорски умения. На въпроса ми "А какво ще стане, ако не ме изпитва той?" беше отговорено, че ако не ме изпитва въпросният човек, то ще го направи негов колега и да не се притеснявам излишно.

И аз въобще не се притеснявах. Влезнах си в залата, седнах си на първата маса и си зачаках. 1 час чакахме, докато тоя тъп изпитващ се накани да ни удостои с присъствието си. Изпитът почна и аз си решавах, докато не стигнах до един  грешно зададен въпрос в листовката. Ситуацията беше следната: Регулировчик, позволяващ ляв завой, автомобил, искащ да завие на ляво, но с включен десен мигач.  Взех си листа и право при изпитващия. Обясних му, че въпросът е зададен некоректно или, че е объркана картинката, а онзи ме гледа изненадан и не възприема:

  - Това не е в мойта компетенция. - изцкърца през зъби без дори да погледне въпроса.

  - Ама как така?!- възмутих се аз. - Въпросът е грешен!  Вие нищо ли няма да направите?! 

  - Нищо не мога да направя. Аз съм тука да ви изпитвам, не да оправям листовките. Подай оплакване на някой по висш от мене и  гледай да не допускаш други грешки.

  - О, бъдете сигурен, ще ше се оплача... - Взех си листа и си седнах. Надрасках набързо верните отговори, предох и излязох да подишам малко свеж благоевградски въздух, който остави в устата ми тежък привкус на изгоряла нафта(щото пред ДАИ-то има ДАП със стари автобуси). 

Времето за резултатите дойде. Изпитващият взе да изброява имената на скъсаните и да им подава листовките, за да си видят грешките. Каза и мойто име и подава листа. Изчака ме да ида да си го взема и каза:

  - Ох, моя грешка. Вие сте го взела.

Тука вече бях бясна. Хванах си работата и я дръпнах към себе си:

  - Искам да си видя грешките.

  - Правилно сте отговорила на всички въпроси. Не виждам защо вдигнахте тон при положение, че не сте права.

  - Как не съм права?! Въпросът е грешен. А тва, че не го виждате, говори много за вашата компетентност. - вече наистина се ядосвам.

  - Не можеш да ми говориш така. Айде кажи ти кво би направила в тая ситуация. - тоя вече ми викаше...

  - За начало ще изключа десния мигач. - все още се стараех да не повишавам тон, щото залата е пълна с хора. Няма се излагам публично, я!

  - Не! Трябва да чакаш допълнителен сигнал от регулировчика. - Тоя наистина ми викаше.

  - Абе, Вие слушате ли ме въобще?! Казах, че ако искам да завия наляво, ще изключа десния мигач. После ще си завия на ляво щото ТОВА ми е целта! - тука вече крещях и аз. -  Заради такива изчаквания на допълнителни сигнали стават задръствания и ПТП-та. -  отдалечих се, защото знаех, че точно в тоя момент много му се искаше да ме удари. И завърших с  - За мен спорът приключи тук. -  И тръгнах да си излизам.

  - Къде си мислиш, че отиваш?! За мен спорът не е приключил. - беснееше...

  - Ми спорете си сам, тогава! - хванах вратата за дръжката. Въобще не ми се стоеше в една стая с тоя. Той просто не възприемаше. С магаре не се спори, аз съм доказателството. 

  - Колежке, ние просто се опитваме да ви помогнем.

  - Оу, така ли?! Въобще не си личи. - и трясвам вратата след себе си.  

 

Излязох вън и  седнах на тротоара. "С'а ше ме скъса на кормуването. Баси! Всичко ми  беше уредено, ама кат не мога да си мълча. Глей ква патица съм! Чудя си се на акъла. Един въпрос беше. Така или иначе нямаше да ме скъса ако си бях помълчала. Ама не! Тряа си покажа, че съм права. И трябва да е шумно. Иначе няма да съм аз."

Дойде моят ред да шофирам. Седнах си зад волана,  карах си 15 минути, като всяка минута очаквах да ми съобщи неприятната новина.Като ми каза да отбия, знаех, че ще ми каже, че ще се видим и друг път. Бях си подготвила даже финална реч, която не беше много ласкателна. Обаче, човекът ми каза, че ми дава положителна оценка. Край! Взех книжка. Коко псувни от разгневени шофьори е изял тоя човек, заради огромната грешка, че не ме скъса.

 

 

Простете за емоционалното отклонение в началото, ама кат знам, че утре е петък, а си имам работа по центъра, ми става лошо направо.